The queen of the court of thorns ( Кралицата от двора на тръните)

XXV

   Три седмици по-късно беше коронацията на Деков, а днес бе сватбата му с Ориана. През тези седмици аз бях затворена в стаята си. Жана идваше отвреме. Вече се отказах от чакането си на Сириус и трябваше да поема нещата в свои ръце,трябваше сама да избягам. Нямам намерение да остана още тук и да слушам измислиците на Деков ,как иска отново да сме близки. След всичко, което направи дори не знаех как му е останала наглост да ме погледне. Бях облякла един черен панталон и черна риза. От няколко седмици нося само черно . Жана ми бе сплела косата и аз седях край прозореца, гледайки към гората . В този момент на вратата ми се почука и в стаяна ми влезе Деков. Все още не бе готов за сватбата си. Аз се обърнах отново към прозореца все едно не ми е направило впечатление влизането му,все едно го няма в стаяна. Той се застоя до вратата,после плахо се  приближи до мен.
-Как си днес?
- По-добре.
-Чудих се дали ще присъстваш на сватбата ми ?
- Всъщност...- замълчах и се обърнах към него.- Ако не ви засегна Ваше височество, смятах да я пропусна.
-О! Разбирам.
Аз отново се извъртях към прозореца. Това бе момента, в който той излиза от стаята и аз чакам момента за моето бягство. Само,че той още стоеше изправен до мен.
-Исках да поговорим за нещата между нас.
-Между мен и теб няма нищо!- отсякох остро.
-Няма как да ме загърбиш така. И двамата преживяхме много.
- Нищо не съм преживяла с теб!
-Аз просто искам прошка, искам да започнем отначало.- той млъкна и след няколко секунди отново продължи.- Надявах се да ми простиш и да дойдеш поне на сватбата ми.
- Не съм в състояние за празненства.
-Не можеш да стоиш затворена  завинаги. Къде е старата Джоузефин?
- Онова момиченце,което дойде изплашено в имението ти,отдавна умря някъде в гората. Не се надявай да я видиш повече, а сега ме оставете на спокойствие.
Деков се обърна и излезе от стаята. Нямах намерение да му простя или да присъствам на коронацията му или дори на сватбата му с жена,която не обича. Жена,която е влюбена в него ,жена,която ми се представяше за приятелка, а ме предаде именно заради него.

След час вече се чуваха камбаните. Церемонията бе приключила и всички щяха да се отправят към голямата бална зала. Аз бях приготвила една чанта с провизи. Бях готова. Открехнах леко вратата и стражът веднага изкочи на среща ми.
-Нещо желаете ли ?
-Не се чувствам добре. Искам да изляза на свеж въздух.
-Добре ,нека да ви придружа.
-Няма нужда аз ще повикам моята помощница Жана,с която ще се поразходим в градината.
В този момент Жана се появи и ме подхвана под мишница. Двете тръгнахме по коридора към стълбището.
-Благодаря ти,че ми помагаш! Това означава много за мен !
-Джо стига! Аз съм ти длъжница. Въпреки,че много ще се тревожа за теб извън двореца.
-Ще се оправя не се притеснявай. С Жана минахме през кралската градина и оттам минах покрай рекичката. Вече вървях из града и скоро щях да наближа стената. Нямаше да минавам през портата, за да не ме проследят. Разбрах,че на дадено място в стената има дупка,през която ще мога да мина.  Обърнах се един път,за да видя лицето на Жана ,да видя зелените ù уморени очи и красиви къдрици. Сърцето ù бе пълно с добро и ù желаех всичко най-хубаво Тя ми напомняше за леля. Жана просто ми помаха и извика:
-Ще ми липсваш, слънце !
-Обичам те, Жене ! Ще мина да видя Марко обещавам.
Бях готова да поема по пътя си към свободата, когато се чу силен звук. Нещо огромно се стовари на земята. Вдигна се прах и всички наоколо се разпищяха. Обърнах се,а зад мен се издигаше нещо смразяващо. Приличаше на човек,но не беше. Имаше сива слузеста кожа и дълги крайници, ости зъби и огромни криле като на прилеп. То ги размаха и се издигна във въздуха. Тогава  то започна да издава някакъв ужасяващ звук. Изпитах огромна болка. Замаях се и паднах на колена на земята. Жана започна да крещи името ми. А над Елвхелм се показаха още от тези същества.

  Те нахлуха и започнаха да разрушават къща след къща. Настана пълен хаос.  Жана коленичи до мен. Лицето ù беше пребледняло.
-Джоузефин добре ли си?
Тя ми помогна да се изправя на крака. Аз бях толкова потресена, че не знаех какво да ù кажа. Сметнах,че в тази ситуация е най-добре да се махаме оттук незабавно. Хванах я за ръката и двете тръгнахме да тичаме към дупката в стената. Вече я виждах когато едно от тези създания се нахвърли върху нас и двете се стоварихме на земята. То ни притискаше към земята с острите си нокти и беше надвесило грозните си зъби над нас. В джоба си държах нож. Ножът от Деков. Изкарах го и го забих в гърдите му. Създанието изпищя и ни пусна. Двете се изтърколихме и успяхме да се изправим.  Появиха се войници от двореца,които се опитваха да овладеят положението. Празненството бе провалено. Гледката стана още по ужасяваща когато видяхме как едно от създанията изяжда един от войници. Жана изпадна в още по-голям ужас и се разкрещя. Създанието се обърна към нас и аз я умолявах да тръгваме,но тя бе изпаднала в такъв шок,че се бе стъписала. То се надвеси над нас и започна да издава онзи отвратителен звук,от който главата почваше да ме боли. Отново се стоварих на земята крещейки, защото този път бе по- силно. Изведнъж звукът спря. Отворих очи и видях,че чудовището е пронизано и повалено на земята. Лицето на Жана бе в кръв,а тя самата бе припаднала до мен. Пред нас застана мъжка фигура. Деков си изкара меча от съществото. Бе целия в кръв.  Не само ръцете. Дрехите му бяха разкъсани от гърдите му течеше кръв. Той нищо не каза ,но нареди на стражите да ни отведат. 

  След малко двете с Жана пътувахме с карета през гората. Тя се бе пробудила,но след това потъна в дълбок сън. Аз още премислях цялата ситуация.  Какви бяха тези създания? Никога досега не бях чувала или не бях виждала нищо подобно.
Пътувахме и пътувахме,но накрая познах пътя . Отивахме в имението.  Вече минавахме покрай храстите с червени рози, а пред имението ни чакаха Марко  и Хон.