The queen of the court of thorns ( Кралицата от двора на тръните)

XXVII

10 години по-късно...

Преди десет години по необичаен начин се озовах в Тъмната гора и силно обикнах това място. Аз я чувствувах толкова близко до сърцето си. От мига,в който попаднах в тази магическа земя,тя се превърна в мой дом,в мое обежище и бях готова да се боря за нея.

Останах в имението и не след дълго избухна още една война. Народа на Елвхлем се бореше срещу онези кръвожадни и грозни чудовища. Настъпи пълен хаос. Сякаш мирът бе изгубен,бе затрит от този свят. Все едно бяхме паднали в черна дупка и нямаше измъкване от нея. След като Марко почина,аз започнах да събирам ,,Дворът на тръните''. Всички приехме смъртта му тежко,особено Жана. Старото имение се превърна в крепост на нашата малка група от шпиони,която в крайна сметка събра толкова много последователи,че можехме да се обявим за цял клан. В имението нямаше повече място и се наложи да направим отделна сграда в гората близо до имението. Всеки можеше да стане член на дворът,но след като всички се притичваха просто,за да намерят обежище,реших да избирам тези, които притежаваха повече умения и знания. Всеки си имаше собствени задължения. Ние се бяхме превърнали в едно голямо семейство.
Междувременно Елвхлем се бе превърнал в едни руини. Останките на двореца приютяваха някои от поданиците. Деков все още управляваше или поне така трябваше. Той остана да живее в имението и ми помага с управлението на дворът. Ситуацията с неговата власт доста се беше ослужнила. Някои го отричаха като владетел,но други ни покровителстваха. Да, точно ,,ни". Аз и Деков имахме дълги спорове и примеждия,но разбрахме,че всъщност се нуждаем един от друг и колкото и да го отричах накрая го приех и между нас пламна искра. Оженихме се преди пет години и възродихме от руините ,, Дворът на тръните''. От Сириус нямаше и следа . Никога повече не го видях,нито не чух за него. Сърцето ме болеше за това,което преживяхме ,затова,че изгубихме детето си,че той ме изостави и не се върна знаейки за състоянието ми. Още не бе зараснала тази рана и едва ли някога ще. Чудих се дали е жив. Дали мисли за мен,за детето ни....дали изобщо знае какво се е случило и се питах каква е причината да не ме потърси повече.
Кристала на Алахана беше увиснал на врата ми като трофей,който няма място,няма притежател. Прочетох толкова много древни книги и все още не можех да го разгадая. Единствено помнех това,което ми каза Хеста,че ще родя следващата чарудейка,но всъщност я изгубих. Исках да се видя с Хеста, да поговорим.Затова един ден аз,Хон,Мериел,Орлея,Тайлър и Зафé тръгнахме към ,,Дворът на розите". Беше изключително горещо. Хон не спираше да бърше потта от челото си. Това не беше първата ни екскурзия до останките на домът на Хеста . Опитвах се да я намеря в продължение на месец,но предната вечер получих нещо като видение,в което Хеста ме викаше на някакви руини в дворецът на розите. Проблема беше,че нямах на идея къде се намират. Вечерта си бяхме направили лагер. Хон разказваше някакви истории на останалите,които го слушаха в унес. И четиримата бяха на по двадесет и няколко-млади. Мериел имаше прекрасни светлокавеви коси и зелени очи,които ми напомняха за Жанените,а Орлея бе с дълга светлоруса коса и сини очи. Двете бяха не разделни и боравеха с оръжия доста добре. Кой да си представи,че тези така невинни момичета могат да те убият без да разбереш. Тайлър бе добър с лъка и все се опитваше да се надприказва с Хон, а Зафе́ беше мозъка им. Образуваха добър екип. Бяха толкова различни,но се допълваха и се обичаха въпреки да не го показваха често. Беше късно и всички се унесоха,освен аз. Отново кошмари. Бях седнала на един дъб и ги наблюдавах. Колко млади бяха,а аз и Хон колко стари бяхме станали. Десет години откакто се борим с онези твари. Изведнъж ми прилоша и се наложи да се обърна и да повърна в храстите зад мен. От скоро често ми ставаше така лошо. Повърнах още няколко пъти,очите ми се насълзиха. Бях готова да се стоваря на земята когато нещо ми проблясна в далечината. Помислих,че ми се привижда,но то проблясна още веднъж и още веднъж. После чух шепота...,, Джоузефин...". Тя беше тук ,духът на Алахана,затова Хеста ме е викала. Затичах се в тъмнината измежду дърветата. Стигнах до реката,но изведнъж гласът спря да се чува и светлината изчезна. Лек полъх разроши косите ми.
- Хеста!- извиках аз безнадеждно,но нищо. Осъзнах,че най-вероятно ми се спи и от умората започвам да виждам някакви неща. Но после чух детски смях някъде зад себе си. Обърнах се а зад мен имаше светлина,едно малко пламъче. Тръгнах към него,а то изчезна. После се появи малко по далеч по една малка горска пътечка. Тръгнах след него. Пътечката ми бе непозната. Не се бяхме натъквали на нея,а с Хон обикаляхме местността няколко пъти. Следвах това пламъче и накрая ахнах. То ме заведе до стари руини. Бяха в кръг,останки от някаква стара сграда най-вероятно. По тях имаше някакви символи. Застанах посредата на оформащият се кръг.
Времето дойде , Джоузефин. Светлината идва.
Затворих очи и погледнах към небето. Беше ясна лятна нощ. Не знаех какво ще се случи,но имах доверие на чичо,че ме изпратил тук с причина. Тогава от мрака изкочи една изкривена муцуна. Беше с големи изпъкнали очи и остри зъби. Опита се да ме захапе. Докато се осъзная едно от тези твари се изправи пред мен. Изкара огромните си мръсни и заострени жълти нокти и се опита да ме разреже на две. Това не беше като онези,които с Жана видяхме преди десет години. Тези бяха други,изтъкани от мрака. Казваха,че ги създавал Ханаду-демон на тъмнината. Тръгнах да бягам по каменен път,а то тръгна след мен. Тичах колкото мога,колкото сили имам,но накрая стигнах до още едни руини на края на една скала,а там се стичаше водопад. Нямах избор или скачам или ме разкъсва. От височината ми стана лошо,повърнах още един път. То идваше,беше готово да ме убие,да ме хване и да ме сложи в устната си ,да сдъфче костите ми,които са като желирани бонбонки за него,но вместо това точно преди да направи това с мен аз скочих. Разбих се във водата и изпаднах в безсъзнание. Тогава видях светлина. Отворих очи и бях в нещо като пещера,имах компрес на главата, до мен стоеше някаква жена. Бе ми доста позната.Ръцете ѝ. Тези дълки кокалисти пръсти къде ли съм ги виждала.
- Хеста- надигнах се аз .
- Леж,леж падна от доста високо едвам те изкарах.
- Аз бягах от....
- Да,видях.
- Хеста аз те търсех цял месец и онази нощ когато те видях в съня си знаех,че ще те намеря. Какво се случи с теб? Тук ли живееш?
- Не се тревожи за мен Джоузеф имаш си свои проблеми. Аз имам подслон,но се крия,защото той ме преследва и иска да ме убие.
- Кой?
-Царят на Тъмната гора ,чарудеят на мрака.
- Кой Хеста? Демонът Ханаду?
-Шшшт той не е просто демон,той е и един от създателите на това място,заедно с Алахана.
- Тогава защо разрушава това място? Това е негово творение?
- О,скъпа има много въпроси на които не мога да ти отговоря ,но ти се справи отлично с всичко това. Искам да ти кажа нещо ,защото знам,че той ще ме намери и няма да се видим.... Може би това е последната ни среща.
- Хеста- аз я хванах за ръката.- но за какво говориш? Ние ще те пазим ела с мен.
- Скъпа,боя се че нямате тази сила.... Моето време приключи.
Очите ми се напълниха със сълзи.
- Сигурно има къде да те скрием,за да...
- Не, Джоузефин..... Слушай сега какво ще ти кажа ти си бременна отново.
При тези думи нещо в мен се пробуди ,не вярвах какво ми казва.
- Не,Хеста не съм.
- Напротив,наскоро все ти прилошава. Време е да родиш детето,което ще управлява кристала. Кръсти я Вивиен.
- Но Хеста...
-Шштт ще се справиш не плачи.
- Ами ако отново я загубя няма да го понеса.
- Няма да я. Тя ще се роди жива ,знам го. О, Джоузефин тя ще бъде силна като теб.
С Хеста още дълго си говорихме ,после тя сякаш се изпари,а аз вървях обратно към нашия малък лагер. Бях смутена, в мен се зараждаше нещо. В мен имаше живот,спасение за този свят. Това дете щеше да е всичко за мен...