Език на тялото

Част 22 - Не можеш да ме контролираш

Барбара

Докосвам капчиците по прозореца на колата на Хана, докато се вглеждам в това колко смело се впускат надолу. Ако мислеха за това, че по този начин ще се затрият, никога нямаше да се пуснат по течението.

Изненадващо е колко близко са тези думи до мен.

Ако мисля за това, че ще загубя репутацията си или ще започне да се пише във вестниците за семейството ми, никога няма да науча какво е истинско щастие.

- Барбара, още ли не си си върнала настроението? - пита момичето, като едновременно следи пътя.

Обръщам се към нея и повдигам рамене.

Физиономията ми е унила и нямам никакво настроение. Дори външният ми вид е в ужасно състояние, а за косата да не говорим. Рошав кок и хвърчащи крайща красят главата ми.

- Стига де, момиче. Крайно време е да измислиш нещо. Какво не разбра от два дни разговори с мен?

Червенокосата ми приятелка прави странни жестове с ръка, обяснявайки ми за това как да бъда малко по - корава с нашите. Прекарах уикенда у тях и бих казала, че ми дойде добре.

В момента тя ме кара към вкъщи, където не съм се прибирала след скандала с майка ми. А и не ми се слушаше конско от баща ми.

Но утре е понеделник и трябва да отида на работа, а след това ще занеса новите си скици на една изложба, така че... ето ме обратно в златната клетка.

Хана отбива встрани, а след това слизаме заедно.

- Разбрахме ли се, скъпа? - пита отново, но аз не й отговарям. Вместо това гледам към колата на Джейсън, която все още е на площада.

Защо не я е взел все още?

- Ти изобщо слушаш ли ме? - Хана се разкрещява в лявото ми ухо, а аз с подскачане се обръщам към нея.

- Разбира се, че те слушам. Но колата на Джейсън ми взе вниманието - посочвам с пръст, докато минаваме покрай нея.

- Това ли е колата му? Мислех, че не ходи никъде без нея - измърворава тя.

Готова съм да се засмея глухо, но настъпвам нещо и това ме изненадва за момент.

Поглеждам надолу, а счупен "Nokia xpressmusic" изпуква силно.

Очите ми се разширяват при вида на телефона на Джейсън.