Език на тялото

Част 26 - диаманти

Дженифър

Когато устните ми допират ледената чаша с мартини, дъхът ми секва. Следя неимоверно мисълта на Жан Ветони, който е стар френски художник и политик.

Кимам заинтересовано към него, докато слушам речите му и оглеждам всички идиоти дошли на благотворителната изложба.

- Тази рокля ти стои великолепно, мадам! - ниският френски очиларко целува ръката ми, а аз съм принудена да се правя на мил и добър купувач. Излъгах го, че съм инвестирала в тази изложба и той ми повярва.

- Вкусът не ви изневерява,  господин Ветони! Обзалагам се, че знаете коя е най - скъпата картина.

Поглеждам го проницателно, а той с усмивка отговаря:

- Ще ти кажа, само ако обещаеш да не ме издадеш.

- Гроб съм!

Мъжът се оглежда внимателно и намига към една от картините точно срещу нас.

- Това е тя. Предупреден съм, че е немска и струва много, а и също така са я превозили с напълно непроникаем бус. Трябва да съм сигурен, че всичко ще отиде за пенсионерския клуб.

Правя знак на Авън, който стои въоръжен до един от входовете. Той кима и се насочва към останалите ни момчета.

- Благодаря, Ветони! Няма да ви споменавам. А сега ме извинете, трябва да подпиша някои документи.

Насилвам се да се усмихна, когато той ми кима и се отдалечава бавно от мен. Допивам питието си и го оставям на подноса в ръцете на един келнер. Преди да тръгна се убеждавам, че малкият нож е на мястото си, точно под токчето ми.

И тогава пред погледа ми се появява известната възлюбена на малкият ни червей. Любопитната богаташка от гонките и сестра на русият некадърник, с чийто баща Кастело си партнират.

Тялото ми се стяга, минавайки покрай групата от некадърници, застанали пред важната особа и нейната така наречена " летен полъх" картина.

Когато оприличавам образа от нейната картина с Джейсън, разбирам колко всъщност е хлътнала по него. Тогава захапвам вътрешността на бузата си и кръстосвам ръце.

- Харесват ми тънкостите на лицевите светлосенки, госпожице Клейн!

Когато тя ме вижда, очните й ябълки почти не изпадат. Хората, събрали се около нея се разотиват и оставаме само двете.

- Колко си смела, за да продаваш образа на истински човек и то тук, където се събират пари за болните.

Лицето й става червено като домат, а аз се ухилвам до уши, защото Авън току що купи картина пълна със скрити диаманти.

- Опитвам се да събера пари за болните пенсионери, а ти с какво ще им помогнеш? Като се разхождаш най - нахално между уважавани политици?

Тя бълва думите срещу мен. Преди да й отговоря, се разсейвам от няколко души, които обикалят около Авън, а другите ни момчета чакат знак от мен дали да се намесят.

- Скъпа, не си хаби любопитството. Братя Кастело ще построят домове за всеки от тях.

Когато се чуват писъци, оставям префърцунената принцеса и се втурвам в боя, както и момчетата. Вадя ножа от обувката си и револвера от колана на ханша си.

Някой ме хваща из отзад, удряйки юмрук в лицето ми. Друг мъж ме хваща за лактите, но аз бързо се отскубвам. Забивам ножа в гърдите му, а с револвера застрелвам другия.

За нула време поваляме няколко души, а всички наоколо бягат като кокошки пред клане.

Чувам сирените на полицията и за миг сърцето ми прескача. Виждам Авън да бяга с картината в ръце и решавам да го догоня, преди охраната и ченгетата да ни хванат.

- Авън, спри! - крещя зад него по някакъв коридор.

Той ме вижда и спира, скривайки ни зад една колона.

С един замах разкъсвам платното и оттам се разпръскват една шепа кристалнобели малки диаманти.

- Вземай ги и бягай! Нямаме много време.

Аз кимам и ги събирам в сутиена си. Тичам всячески бързо към задният вход на музея. Когато излизам, в мрака се виждат сините светлини от патрулките, а пред мен има само една тясна улица. Колкото и да е напрежено положението, тръгвам бързо по нея.

Задъхвам се, но не спирам да тичам. Надявам се да не стане напечено. Ако Кастело разберат, че съм била тук...ще ме съсипят.

Изведнъж фарове ме заслепяват в края на улицата.

МАМКА МУ! Мъртва съм!

Закривам очите си и се опитвам да дишам нормално, макар да знам, че това може би е края.

- Качвай се, ченгетата скоро ще обградят навсякъде.

Чувайки гласа на Джейсън, поемам дълбоко дъх, сякаш никога не съм го правила.

- Как така винаги уцелваш момента?

Скачам в червеният му Мустанг и той потегля, карайки гумите му озвучът целият асфалт.