Пролог ''2''

1.1K 46 36
                                    


12 октомври 2010 г.,
Сиропиталище, 
Манхатън, Ню Йорк

Дженифър

С трепет зелените ѝ ириси се вкопчват в мръсните прозорци на малката стая, наблюдавайки шосе тридесет и осем. Очите ѝ шарят в очакване на господин Арън да изскочи отнякъде, носейки ѝ обичайните шоколадови палачинки, лично приготвени от съпругата му -  Тифани.

Тя неловко увива дългите си руси плитки около пръсти и нервно издишва, изпотявайки отново част от прозореца.

Мръщи се. Тъжна е и мисли, че тази седмица той няма да се появи.

В главата ѝ се поражда съмнение дали изобщо щяха да я осиновят. Кой би искал момиче като нея? - малка, наивна, с похотливи очи, дълга коса и ...

Недъгава.

Тя е с обгорено тяло от четиригодишна възраст. Сега е на петнадесет, но белезите още остават, за да ѝ напомнят. Когато избухва пожарът в дома ѝ, Дженифър остава сирак. Губи родителите си и се озовава в това затънтено сиропиталище, мизерно и толкова студено през зимата. Отдавна е тук, тиха, самотна и тъжна. Израстна сред тези деца, отхвърлени от живота, а други заради мизерия. Дженифър нямаше безгрижно детство, като другите деца, вместо това тя порасна в тъга, копнеейки за истинско семейство. Но тъгата ѝ за миг приключва, когато идва висок като небостъргач, добър и грижовен мъж, който сред всички деца в сиропиталището забеляза единствено нея. Тя, която не е като другите и има тяло в червени, болезнени рани.

Добър мъж, който я радва само с една усмивка и една порция палачинки. Любов, която тя не е усещала никога преди. Единствено с този мъж. Висок, синеок, а плещите му широки, колкото една врата.

Но той не се появява на този ден. Нито следващата седмица. Нито месец след това.

Постепенно тя губи усмивката си, не се храни и отново страни от другите деца. Отчаяна е и всяка вечер сънува онзи любящ мъж, който идва и ѝ дава чинията с палачинки. Пита я как е минала седмица без него и обещава, че скоро ще има голямо семейство, с госпожа Тифани и двама братя.

Буди се нощем и плаче. Рухва. Сърцето ѝ не издържа на тази болка. Тя просто иска да има семейство, много ли е?

"Да" Мисли си тя. "Много е"

Толкова е много, че чак невъзможно. И все пак... Мечта, която така и не се осъществи.

Език на тялотоDonde viven las historias. Descúbrelo ahora