Изкуството да живееш със самотата

2. Защо всички ме мразят?

,,Защо всички ме мразят?,, Това така измъчващо изречение се измъкна тихо от устните на Со-Йон, която поредна вечер седеше на ръба на прозореца си. Обмисляйки живота си. Как да го подреди, как да си намери приятели, защо всички я мразят, какво не и е наред, как да се промени. Искаше час по скоро да получи отговор, но не знаеше от къде да го получи . Реши да излезе. Затвори прозореца и облече един суичър, след това бавно излезе от стаята си и излезе от апартамента. Качи се на покривът на блока ѝ. Легна по гръб и сложи едната си ръка под главата. Загледа звездите знаейки, че там е и нейната майка.
-Мамо, какво не ми е наред? Защо нямам приятели? На 14 съм. Момичетата на моята възраст имат приятели, гаджета, може би работа, а аз имам само татко. Не, че се оплаквам. Ако и него го няма ще бъда сама.-Захладня и ми стана студено, затова се прибрах в апартамента и по точно в моята стая. След което се завих под меките завивки и заспах.
На сутринта се събудих от дрънкането на алармата на телефона ми. Облякох широка черна тениска с щампа на бял дракон. Едни черни дънки с висока талия. И любимият черен суичър. Оправих си леглото, измих си зъбите, сресах дългата до кръста кестенява коса. Сложих слушалките на врътът ми, обух си черните кецове и си взех раницата. Сложих телефона в джоба на суичера и излязох от стаята ми. Минах през кухнята да взема една вафличка и казах чао на татко който покашляше докато ядеше закуската си. Когато пристигнах в училище още почти нямаше никой и аз се разхождах по коридорите. Слабата светлина на слънцето, което се пробужда влизаше през прозорците. А някои прозорци бяха отворени и влизаше ароматът на новото утро. Беше носталгично и някак..... приятно.
След краят на последният час аз както винаги отидох в тоалетната, за да поседя малко сама с мислите си влизайки в любимата кабинка. Но днес ме очакваше изненада щом влязох вътре. Веднага след затрварянето на вратата над мен се изсипа кофа с мръсна вода. А отвън кабинката се чуваха неприятните кикоти на момичетата, които ме тормозят всеки ден без пропуск. Излязох бавно от кабинката с наведена глава надолу като малко по-малко я вдигах. След като вдигнах главата си се усмелих да проговоря.
-Защо ме тормозите? Какво съм ви сторила, че да ме мразите?- Гледах да сдържам гластът си от това да избухна и за започне да викам.
-Мила моя Со-Йон...- Никол произнесе името ми с дразнещо пискливия си глас и си пое въздух преди да продължи-Това, което ни дразни най-много в теб..... Си ти.
-Как..во?- Попитах наистина учудено.
-Да Ники е права...-Белослава отново седеше зад думите на най-добрата си приятелка.- Дразниш ни с това, колко си обикновена тази права коса до кръста без никаква форма....- Двете харпии се доближиха до косата ми и почнаха да я пипат.
-Или това лице с пъпки, които си се опитвала да махнеш, но са останали рани.- Добави Никол хващайки челюстта ми.
-Или безвкусният ти стил.-Белослава направи погнусена физиономия като погледна към дрехите ми.
-И най-омразното поне за мен е очите ти защо са дръпнати. Като си с китайски очи върви в Китай. Какво правиш в България? Никой не иска китайци тук.-Никол викаше все едно съм ѝ случила любимата палитра със сенки.
-Ники е права, но мен още повече ме дразни името ти. Канг Со-Йон.-Белослава произнесе името ми продигравателно, а сърцето ми почна да пламти, защото мама ме бе кръстила с корейско име, защото тя е корейка. Усетих как очите ми почват да сълзят.- Това е някакво гадно китайско име. Родителите ти май те мразят щом са ти дали това отвратително име. - Двете не спираха да ме побутват и да ми се смеят. Тръгнаха да излизат от тоалетната, но аз хванах Белослава за краят на тениската ѝ и я събоких на земята . Никол се опита да ме удари, но я ритнах и тя падна. Аз избягах. Отказвах да се прибера. Татко ми звъня постоянно след, което спря. Бях седнала на една пейка близо до училище и плачех. Солените сълзи се стичаха като малки рекички по лицето ми. И се приземяваха на стиснатите ми в юмруци ръце. Реших да се прибера вече минаваше полунощ. И щом влязох у дома видях безжизненото тяло на татко отпуснало се на пода. Веднага звъннах на спешна помощ и те се отзоваха почти веднага.
Качих се с лекарите в линейката. Опитваха се да поддържат сърцето на татко. Поне до колкото чувах какво ми говорят, защото ушите ми изключиха, мозъкът ми беше уморен и отказваше да работи. А очите ми пак потъваха в сълзи. След, което не помня нищо.