Изкуството да живееш със самотата

5. В мислите на Со-Йон

В близките два месеца се случиха доста неща. Като например за последен път търпях тормоза на Белослава и Никол. Татко почина. След смъртта на татко мислех, че живота ще стане още по гаден, но всъщност не е така. Защото вече от месец и една седмица живея при  леля Янг-Ло в Сеул Южна Корея. Имам най-добра приятелка Нам Дасом. И започнах да слушам kpop групата Enhypen. Като стана дума за тях чудя се дали някой ден ще мога да ги видя на живо. Звучи вълнуващо. Но едва ли ще стане, все пак съм просто момиче от гимназията, което не знае какво иска от живота си, не знае за какво се бори, не знае към какво да се стреми. И все пак нещо толкова просто като желанието да видя Enhypen на живо ми дава светлина. Някои фенки на групата ги преследват по хотелите, ходят на всяко тяхно участие, имат всеки техен албум. А аз имам само надежда. Една не угасваща светлина, която ме топли и мисля само за това или по-скоро за тях. Ту се усмихвам когато си представя поредният сценарий в главата ми по който ясно и наредено е поставена сцена в, която се срещам случайно с тях, ту се натъжавам при мисълта, че е само илюзия създадена от съзнанието ми.

   Когато погледна към звездите се сещам за мама и татко. Дали сега са заедно и танцуват валс с прекрасните бели ангели. Иска ми се да ги гушна за последно и да помоля за прошка от татко, който почина заради мен. Дори и месец по-късно пак усещам студените тръпки след думите на сестрата, че той е починал. Това беше вторият на лош ден в живота ми. И все пак се радвам, че не съм в старото ми училище в България, защото след смъртта на татко се боя, че онези две харпии Никол и Белослава щяха да узнаят, че съм сираче и щяха да ми се подиграват още повече. Имам чувството, че ако те двете бяха част от древната градска митология щяха да са змейове с по 7 глави. И щяха да бълват змии и гущери всеки път щом отвореха устите си. А аз в древната градска митология щях да бъда нещо незначително. Нямаше да бъда някоя прекрасна богиня желана от всички богове на Олимп. Не щях да бъда сърничка изядена от вълк. Чудя се защо Никол и Белослава са станали толкова зли, жестоки и безмилостни. Да не би родителите им да са ги пренебрегвали. Това ли е? Да не би никога да не са усещали бащина обич и майчина милувка? Мисля, че вече ги съжалявам вместо да ги мразя. Но..... Не, тази дума ,,мразя,,. Грозно е да казваш, че мразиш някой все едно да кажеш, че желаеш с смъртта на някой. По-добре е да казваш, че не харесваш някой. Звучи по-добре. Нали?

   Самотата..... Някои хора ми казваха, че аз владея изкуството да живея със самотата. И всеки път се чудех какво значи това. Да живееш със самотата. Звучи така все едно го е казал някой Американски психолог с шест дипломи. Но всъщност е толкова просто, че всички го могат. Просто трябва да се затвориш в себе си. Да не допускаш никой в сърцето си освен семейството, за да имаш мотивация да живееш. Ъмм да всъщност е това нещо като много дълга депресия и не е хубаво. Защото ако не се защитаваш психически хората ще те мачкат. А не бива. Ти си красиво цвете нежно и прекрасно така си се родил и душата ти е чиста като капчица роса от утрин в която си се събудил рано преди детска градина и гледаш как слънцето изгрява през прозореца.

    Помните ли онези утрини в, които майка ти те буди в 4:00 сутринта. Ти си на 5 и искаш да спиш още сгушен в меките завивки, но тя ти дава обещанието, че ще спиш в колата по път за морето. Ти обличаш любимите си летни дрешки и помагаш на баща ти да сложи багажа в колата като слагаш единственото, което можеш да носиш, а именно това е твоят багаж и едно одеало с което смяташ да се завиеш. Потегляте и ти веднага се връщаш в страната на сънищата, за довършиш някое магическо заклинание или някоя загадъчно приключение и щом отвориш очи поглеждаш през прозореца и виждаш, че сте на магистралата, а слънцето, чак сега започва да се събужда. Отваряш си леко прозореца и вдишваш от сутрешният летен въздух, който ти напомня за капчиците роса на листенцата по тревичките и цветята. Ръчичките ти настръхват от студеният въздух на утринта и се завиваш с одеалцето си. Тогава чуваш приятната песен по-радиото най-вероятно най-новият хит който е излязъл преди ден. Тогава осъзнаваш, че нищо не ти липсва. Изпитвала съм това само един път през живота си. Една година преди мама да почине. Но този спомен остава един от най-любимите в живота ми. И ще го помня вечно.

   Но да се върнем към тук и сега. Трябва да съм щастлива, че имам приятелка Дасом. Тя е странна луда глава. И точно заради това много я обичам. Тя не се страхува да показва, коя е и това, което ѝ харесва или не ѝ харесва. Чудя се тя дали слуша kpop и по-важното. Дали слуша Enhypen. Ще е много приятно и забавно ако ги слуша. Някой ден можем да идем заедно на концерт. Или да научим някоя тяхна хореография. Много се развълнувах! Утре в училище непременно ще е попитам! Но сега като се замисля винаги съм искала да се опитвам да танцувам. Може това да е новото ми хоби? А може би ще бъде провал. Всъщност до сега не съм знаела в какво ме бива. В рисуването, готвенето, пеенето, танцуването, писането, шиенето. Но бих се радвала да разбера. Но предпочитам да става с проби и грешки, за да е по интересно. И за сега бих се фокусирала върху важните неща. А те са кака Янг-Ло, Дасом и училище. Определено няма да тръгна да се занимавам с любов. Това е път отрупан с бодли от рози и скъсани плюшени мечета, които държат сърчице с надпис ,,Обичам те!,,. Това е пътека, по която има само сълзи, щастие, любов, ревност и много мисли. Но не бих бягала ако се влюбя, защото това е нещо естествено за хората. Така сме устроени и ако не се влюбваш не живееш.

___________
1047 думи. Йей🎉. Харесва ли ви главата.