Изкуството да живееш със самотата

6. Кой беше ти забога?

Както винаги бибкането на досадната аларма на телефона ми звънна точно в 6:30. И нямах друг избор освен да стана от така мекото и удобно легло и да се запътя към банята. Щом влязох и погледнах отражението си се изплаших! Косата ми приличаше на разплетена кошница със собствена гравитация. Веднага сресах косата си и тя стана мека и права. Завързах я на кок и си измих зъбите и лицето. Излязох от там и се върнах в стаята си. И облякох изпраната си униформа ухаеща на лавандула. Обух кецовете си. И взех черната си раница като погледнах значката и ключодържателя. После поставих раницата на раменете си и излязох от стаята ми. Отидох в кухнята където видях бележка от Янг-Ло на нея бе написано, че е тръгнала по-рано, защото я викали в офиса. Усмихнах се, тя пишеше красиво. Закусих със зърнена закуска и излязох от у дома потегляйки към гимназия Аньог.

Щом влязох всички почнаха да ме поздравяват както и аз тях. Изведнъж усетих ръце, които се увиват около кръста ми и инстинктивно погледнах зад мен и видях сладката усмивка на Дасом.
-Добре утро Со-Йон-и!- дойде пред мен и заподскача.
-Защо си толкова усмихната днес Дасом-и?- усмихнах се.
-Не знам..... Щастлива съм.-Хвана ме под ръка.-Да отиваме в класната стая.- Погледна ме с кафевите си очи и аз кимнах.
Часовете минаваха скучно и бавно. Имах предусещането, че ще умрем от скука днес. Особено в час по математика. Един от съучениците ни дори заспа. Горкият всички го съжалихме щом госпожа Дже го видя.

След училище с Дасом се разделихме, защото нейният братовчед я чакаше пред училище, за да ходят на кино. Той беше доста по-висок от нея. Чудех се какво да правя, защото не ми се прибираше и точно тогава Лий Бит-На и Джо Бо-А ме поканиха да уча с тях. Което ми се стори добра идея. Отидохме в библиотека ,,Златната книга,,. И започнахе да учим уроците от днес. След дългите и изморителни два часа приключихме.
-Уморих се!- Измрънка Бо-А.
-Наистина!- Направи се на учудена Бит-На, а аз се засмях.
-Искате ли да хапнем рамен?- Предложих с такова желание да приемат и за мое щастие те приеха дори ме гушнаха. Беше приятно да имаш приятели.Харесва ми.
Когато пристигнахе в ресторанта аз си поръчах ,,Драконов рамен,,. Бо-А си взе оризови кексчета и Бит-На си поръча пица. След като приключихме с яденето и аз си подпалих главата с ,,Драконовия рамен,, излязохме от заведението. Все още лъчите на слънцето огряваха града. Все пак беше 16:12.
-Е Со-Йон беше хубав ден. Някой път ще повторим.- Усмихна се Бо-А.
-Да!- Отвърнах аз и се засмяхме.
-Чао Со-Йон.- Пожелаха ми момичетата.-Прибери се внимателно!- Отново казаха двете заедно.
-И вие.-казах и си помагахме. Те продължиха надолу по улицата, а аз останах стъписана след като осъзнах, че всъщност все още не познавам улиците на Сеул добре. Този град не беше като София напротив беше три или четири пити по-голям. Тръгнах по една улица. И не след дълго пред мен се откри вратата на книжарница ,,Горяща книга,, За момент ми се стори, че съм виждала това място. И напрегнах главата си в опит да се сетя, но не ставаше, а бях убедена, че съм била тук преди.
Реших да вляза вътре. Обстановката ми се стори носталгична, приятна и някак странна. Всичко беше много странно имаше много рафтове с книги, които образуваха малък коридор който ме заведе до масичка, която бе обградена от диван и два барбарона. Седнах на дивана и ми се стори, че и преди съм сядала тук, но много отдавна....
-Ами да! Това е мястото на, което прекарах едно много хубаво лято. Седях тук на този диван и четох криминални, романтични, манга и други видове книги. Да!- Покрих устата си с ръце, защото вдигах децибелите и както се очакваше. Дойде един човек видимо на поне петдесет години.
-Може ли по-тихо?- Господинът ме попита ядосано. Загледах го тъпо с леко изкривена глава.....
-О боже мой Фреди!- Изписках от щастие.
-Познавам ли ви?- Е не! Не ме помни, но е нормално, да ме е забравил все пак ме виждаше само за едно лято и то когато бях малка.
-Фреди аз съм. Со-Йон не ме ли помниш. Аз съм малкото момиче, което прекара лятото си тук четейки книги. Помниш ли?- Попитах тъжно.
-Наистина ли си ти?- Ококори очи, а аз кимнах.
-Ела имам да ти разказвам много.- Хвана ме за ръката и седнахме на удобния червен диван.
-Значи помниш ли онова момче К-Ким Сону? Ако не го помниш, той четеше книги с теб. Но той четеше романтична манга и пред теб се правеше на малък идиот и казваше ,,Аз не чета романтична манга тя е за бебета,,.-изимитира го по много смешен начин.-А ти всеки път му се усмихваше и той ми беше споделил, че те намира за сладка. След като се върна в България той беше тъжен и започва да идва по-рядко. А сега в близките 3 месеца не е идвал има много за учене, а и той стана kpop идол преди година.- Стоях пред него в шок. И го гледах с ококорени очи. Но бързо се опомних.
-Е аз ще идвам вече и пак, ще чета книги.-Усмихнах се.
-Добре, но също трябва и да учиш!- Каза толкова спокойно.-Как са родителите ти?- Попита весело, а моята усмивка се обърна надолу.
-Няма ги. Те са сред ангелите. Мама почина на следващата година след като дойдохме тук за лятото. А татко почина преди месец.-Отговорих тъжно.
-Съболезнования!- Наведе глава той също тъжен.
-Хей да не бъдем тъжни. Сега са на по-добро място. Нали така?-Опитвах се да звуча спокойна и щастлива. Той се усмихна тъжно.
-Недей да се правиш, че все едно нищо не се е случило. Тъжна си. И те боли, но си права на по-добро място са.-Лека усмивка мина по-лицето му. След още малко приказки си тръгнах. Вече беше тъмно и единственото, което осветяваше пътя ми бяха уличните лампи. Крачех уморено по един баир нагоре завивайки в един квартал. Чувствах, че краката ми плачат, но се сдържах да не легна на пътя. Зад мен се чуха колелца от скейтборд. Обърнах се и очите ми се отвориха широко щом маскираното момче, каращо скейтборда се блъсна в мен и паднахме. Зад нас в началото на квартала, чувахме момичешки гласове и той стана. Почна да бяга към едни стълби и заряза скейтборда си. Аз го взех и тръгнах да бягам след него, но когато момичешките гласове почнаха да се приближават аз вече се бях скрила под стълбите по които той се беше качил. Момичетата тръгнаха да се качват нагоре и знаех, че някак трябва да ги спра. Очите ми видяха аларма. Пуснах я и те се уплашиха, почнаха да бягат от там от където дойдоха. Спрях алармата взех скейтборда и излязох от скривалището си.
-Ох отидоха си.- Казвах сама на себе си докато не се стреснах от потропването на крака по стълбите обърнах се и там беше той все още маскиран.
-Благодаря, че ме спаси.- Тихо каза той. Поддържайки очния контакт.
-Няма защо. Лека вечер.- Обърнах се да си ходя, но той хвана раницата ми и я дръпна.
-Какво ти става?- Погледнах с разярен поглед очите на непознатия. И в следващия момент тръгнах да бягам към у дома.

При момчето-
-Това момиче учи в гимназия Аньог. Явно ще се върна на училище.- Каза докато се обръщаше, за да си ходи, но забеляза, че тичам със скейтборда му.-Оххх утре ще си искам и скейтборда.

При мен-
Прибрах се у дома в 20:44 и Янг-Ло тъкмо вечеряше.
-Къде беше?- Запита любопитно тя, а аз ѝ разказах целият си ден.
-Има чувството, че днешният ти ден е епизод от корейска драма.- Засмя се тя докато си хапвах от останалата супа.
-Де да беше така.-Засмях се е аз.
-Утре те искам рано у дома поне в 16:30 да си в къщи, защото ще вечеряме с едно семейство, което трябва да подпише един договор за съвместен бизнес.
-А всъщност какво работиш?- Погледнах я объркано.
-Бизнес дама съм.- Каза гордо и прибра малко коса зад ухото си.

След вечеря пуснах униформата си в пералнята. Взех топъл душ, който щеше да ме приспи. Излязох от банята измих си зъбите и пуснах униформата си в сушилнята, за да не е мокра утре трябва да я облека все пак. След това влязох в стаята си и с нетърпение се потопих в мекото легло с чаршафи ухаещи на приятен сън.

______________
1423 думи! Най-дългата ми глава. Дано ви харесва.❤️ Толкова дълго чакахте да се появи тази глава нали? Дано ви харесва.