Стихотворения

Вик от тишината

Не умея да се изразявам толкова лесно, но като го правя, винаги нещата отиват надалеко.
Изпитвам смесица от емоции, някои от които добри, но други-толкова лоши..
Искам да се скрия в земята, да падна отнякъде високо и от мислите си тъмни да избягам или да ги заровя някъде дълбоко.

Искам да чуят зова ми, силен и мощен, оттекващ  в тишината като далечен ек, невъзможно излизащ от човек.
Желая с цялото си сърце, добротата ми да спрат да я вземат за мезе..
Поне веднъж да има смисъл и от болката ми нещо да излезе, а не да бъде пролята напразно, като отлежало вино, пръснато в рояка на отчаянието, което ме обзема.
  Писна ми от всичко.. от всеки... За хората надежда нямам, затова предпочитам да се изолирам и в книгите си да се заровя, за да забравя света отвън, който с пронизващата си сила не ми донесе нищо повече от тази гнусна хорска сган...

Исках да обичам.. не, исках веднъж да усетя какво е да си приоритет на всичко, що се води човек.
Само на мен ли ми пука? Само аз ли търсех и си пожелавах наслука? Толкова ли много исках, че житейската ти сила изстисках? Къде замина уважението, смирението, удовлетворението от нас? От връзката, за която давах всичко аз?

Никога няма да мога да те разбера.. нито ще си направя опит да се сломя с постъпката на човек, чрез която подписа смъртната си присъда.....

Погнусена съм от делото, с което потъпка достойнството ми- по-леко и разрушимо от черупка.

  Пречупи ме, доволен ли си сега? Отряза ми крилете, смаза ми дробовете.
Довърши ме с меча, който заби в сърцето, което отдавна вече спря да тупти.... и леле, не очаквах толкова силно да ме заболи нещо, което преди много време вече бе изгубило пламъка, с който да гори...