Точно така е, нали?
Когато останеш насаме с мислите си сам?
Осъзнаваш се, мислиш, премисляш и пак до никъде не стигаш..
Удря те като гръм от ясното небе, което превръща се в бреме.
Искаш да избягаш, но разбираш, че в клетка си затворен и то такава, създадена от собствения ти ум и изход няма, пропаднал си надълбоко в тази твоя яма...
И изведнъж, усещаш как тръгва сълза, след това втора.. докато не се превърнат в океан, по-чист и от кристал..
Очите ти светят от бистрота, а след миг, сърцето започва да препуска и болката се спуска.. ударът е факт...
Не можеш да реагираш, не знаеш какво става.. пропадаш все по-дълбоко и по-дълбоко.. давиш се.. усещаш края и чувствата ти затваря...
Спокойствието не те познава, а просто те подминава... минава време, а ти не спираш да се бориш и да се опитваш да предотвратиш края, който все по-неизбежен започва да става....
Искаше само едно, поне веднъж и ти да случиш на добро... Жалко е да се гледаш отстрани, нали? Усещаш ли как боли!?
Плачеш, ридаеш, но пред хората се правиш, че нищо не знаеш. Криеш се зад стените, а умът ти, те замъглява, сърцето ти вечно овъглява... Гори те, изгаря те изцяло, но ти се държиш все още като едно цяло.
Виждаш черното, опетненото.. Егото, което те унищожава бавно и мъчително, но толкова значително... Стискаш зъби, забиваш нокти и преглъщаш отново и отново, за да не показваш слабост!
Обясни ми защо? Къде сгреших?
Пак се сломих......
Липсва ми да съм щастлива, искам да се върна и всичко, което унищожи ме да загърбя...
За жалост пак ще трябва да се събирам, тепърва...
YOU ARE READING
Стихотворения
PoetryЗдравейте, читатели мои! Извинявам се, че отсъствах повече тези месеци, но сега съм вече тук с нова вълна от мои авторски произведения, които описват силно емоциите, които изпитвам. Надявам се да ви харесат. ❤
