Първа глава

4.1K 185 19
                                    

Ритнах вбесено проклетата раница за училище. Нищо не се събираше в нея! С часове се мъчех да натъпча двадесетте учебника за днешната си програма. Усетих, че се вбесявам. А с гнева идваше и странното чувство, с което бях напълно свикнала- като гъделичкане отвътре, сякаш имаше нещо, което искаше да излезе. Понякога го изкарвах навън- беше като силен порив на енергия, друг път успявах с много мъки да го потуша (много рядко!!!). Баба ми ме познаваше много добре и знаеше, че често се ядосвам за глупости. Когато усетеше, че съм в лошо настроение, седеше далече от мен. Да, да, знам, това не е нормално! Как можеше една възрастна жена да се страхува от тийнейджърка като мен? Та аз се ядосвах дори когато си решех косата! Беше същинска лудост! Не можех да седя на едно място дори за секунда, затова постоянно ме гонеха от час. Биех се със съучениците си- най-вече с момчетата, естествено, но се беше случвало да ми се наложи да поступам и момиче, за да му дам урок как да се държи с мен. Какво като бях на седемнайсет? Не ми пречеше да тичам и подскачам по коридорите, чиновете и парапетите на стълбите. Любимо занимание в междучасията ми беше да прескачам по десет стълби. Малкото приятелки, които имах се чудеха как още не съм си счупила главата. Странното беше, че винаги ми се разминаваше. Никога не се бях пребивала.
Почукване на вратата. Изръмжах през стиснати зъби. Изправих се и стоварих юмрук в стената. Образуваха се пукнатини по бялата повърхност. Кокалчетата ми се протриха. След ръмженето последва изохкване и скимтене. Хванах в шепа пострадалата си ръка и седнах замаяно на пода. Чувах пулса си в ушите. Гневът ми изчезна, а с него и странното бълбукащо чувство в тялото ми.
-Влизай, бабо- извиках с усилие. Вратата на стаята ми се отвори и през пролуката се подаде глава с къдрава посивяла коса и кръгли очила.
-Как си скъпа? Какво се случи?
-Потроших си ръката, ето какво се случи! Тъпата ми раница не побра учебниците ми и се ядосах!
Баба ми поклати тъжно глава. Стана й ясно защо на стената над мен имаше хлътнал отпечатък от ръка. Не попита как съм успяла да вдлъбна стената по този начин. Беше свикнала да не задава въпроси, защото знаеше, че не мога да й отговоря. Самата аз не знаех отговора.
-Искаш ли да ти опаковам закуската за училище, Клара? Време е да тръгваш.
Намусих се и разтрих натъртените си кокалчета.
-На седемнайсет съм, бабо. Мога и сама да си правя закуска. Но благодаря ти все пак. Ще дойда да си я изям и тогава ще тръгна.
Баба се усмихна. Дори да се страхуваше понякога от мен, си ме обичаше безкрайно много. И аз я обичах безкрайно много и ми ставаше тъжно, когато виждах, че се плаши така от мен. Не можех да контролирам емоциите си и това ми създаваше много проблеми. В същото време не можех да се променя. Просто си бях такава. Откачалка. Буйна. Вечно изпълнена с енергия. Доста често инат. И най-вече търсеща истинската любов! Странно ли ви се вижда?!? Ако да, ще се запознаете отблизо с юмрука ми. Със здравия ми юмрук, ако трябва да бъда точна.
Набързо застанах пред огледалото и вързах косата си на опашка. Дори не си направих труда да се среша. Стигаха ми за днес изхабените нерви. Огледах отражението си- черна коса до раменете, тъмни изписани вежди, черни очи с бадемова форма, бледа кожа и тънки устни. Баба ми разказваше понякога, че в родилния дом съм приличала на гарга- малка, рошава и с черна мека коса като перушина. Но когато се стигнеше до темата за родителите ми, всичко замлъкваше. Нямах родители и точка. Теориите бяха безброй- изоставяне, отвличане, убийство, обикновена смърт, бягство и живот, далече от малкото изродче и тн. Както и да е, имах си баба, която всъщност беше сестра на майката на мама. Схванахте ли роднинските връзки? Аз още ги осмислям. И не, не съм малоумна!
Облякох си черна блуза с остро деколте и обух сиви дънки с изрязани дупки на коленете. Обичах да се обличам в тъмни дрехи. Кожата ми ставаше още по-бледа и приличах на призрак. Харесваше ми да бъда тайнствена и загадъчна. Когато се биех с някого, слагах качулката си на якето или жилетката, за да не се вижда лицето ми. Не исках да крия коя всъщност съм, но ми харесваше да слушам тайните коментари на връстниците си за момичето, приличащо на вампир, по-силно от всички в класа, взети заедно. От друга страна, съучениците ми изпитваха както страх, така и респект към мен. Така че бях напълно щастлива и спокойна в средата, в която учех и растях. Никога не бях изпитвала страх. Не знаех какво е това. Беше ми адски странно, когато приятелките ми си говореха, шушукайки си колко ги е страх да се прибират сами в тъмното. Аз нямах такива проблеми. Спестявах и мъките и страданията на баба ми, която също не се притесняваше, че може да ми се случи нещо лошо. Зарязваше ме да ходя където си поискам и когато си поискам.
Въздъхнах и най-сетне се откъснах от отражението в огледалото си. Често ми се случваше да губя часове в опит да позная коя вдъщност съм. Навлякох една жилетка с висящи краища и отидох в кухнята. Носеше се прекрасен аромат на шоколадови кексчета. Направо ми потекоха лигите. Забравих всякакви грижи. Щях да се натъпча до пръсване с бабини вкусотии. Седнах на масата и грабнах първото кексче. Аааа, беше уникално! Затворих очи, за да му се насладя уникално. Нямаше да обядвам, така че сега беше времето да се наям. Докато дъвчех, гледах как баба шета наоколо. Беше много добра домакиня. Винаги всимко в малкия апартамент беше идеално почистено и подредено. Освен моята стая. Само тя изглеждаше трагично. Но нямах време да се занимавам с нея. А и баба никога не ми саваше зор да си оправя нещата. Може би защото не смееше. Знам ли?
Облизах си пръстите и започнах второ кексче. Погледнах замислено през прозореца. Живеехме на 14-я етаж. Гледката беше уникална- облаци, птици, по-ниски сгради, светещи през нощта улици, забързани в ежедневието си хора. Можех да седя на прозореца с часове, стига да имах малко енергия. А аз винаги я имах в огромни количества, така че никога не се задържах на едно място. Можех само да погледна през прозореца, да се замисля, да обиколя стаята си просто ей така, после пак да надникна през прозореца и после вече да сменя действието.
Изядох второто кексче. Стигаше ми толкова. Иначе щях да си скъсам копчето на панталоните. Станах, целунах баба по бузата и й пожелах приятен ден. Днес щях да ходя на училище без раница в знак на протест, че учебниците ми не се събират в чантата. Залепих набързо лепенка на кокалчетата на ранената си ръка и излязох от апартамента ведра, напълно забравила за гнева си отпреди малко.

'Бележка от автора'
Това е първата глава от новата книга. Исках бързо да я публикувам, за да не се губи интереса от "Момичето с дарба" и за да се вижда връзката между двете истории. Моля коментирайте, за да споделите дали ви е харесала:-)

Момчето с червените очи- Книга Втора От Поредицата "Черните Качулки"Where stories live. Discover now