Момчето с червените очи- Книга Втора От Поредицата "Черните Качулки"

Двадесета глава

-Здравей, сладурче!
Неволно потреперих и отстъпих крачка назад към вратата. Тя обаче вече беше затворена, а имаше шанс сянката да ме последва, ако се опитам да избягам.
-Т-ти... какво правиш тук? Как си успял да влезеш? Как мина през охраната?
-Охраната ви изобщо не е толкова силна. Не струва! Дори сам се справих с тях- отговори наперено Люк и излезе от укритието си. Потръпнах. Изглеждаше зловещо през деня, а сега беше три пъти по-страшен- вързаната на малка опашка тъмна коса, кожата му, почти сливаща се с тъмнината наоколо, кървавочервени дрехи, окачени вериги на нагайките на панталона, който пък беше леко свлечен, разкриващ уникален стегнат корем и... оох, прекалих! Огледах се наоколо за нещо остро, за да мога да се защитавам, ако се стигнеше до нападение. Нямах време да вадя ножа от ботуша. Той щеше да отгатне намеренията ми и да ме спре. Мисли, Клара, мисли!!! Трябваше ли да викам? Люк наклони глава и ми се ухили нагло. Знаеше, че нямаше спасение и се наслаждаваше на този мой миг.
-Крайно време беше да се срещнем пак, сладурче- започна пак той и подхилквайки се, разкри два реда искрящо бели зъби.- Както вече разбрах от Матю (извадих думите му от устата с доста усилие), наскоро си посетила Червените качулки, но не си дошла при мен- Люк изцъка драматично с език и с две внезапни крачки се приближи до мен и ме прикова до стената, като се подпря с двете ръце на нея, принуждавайки ме да долепя глава на нея възможно най-много. Тялото му беше толкова близо, че усещах извивките му. Потреперих ежасено от мисълта какво можеше да се случи. Люк обаче явно го прие по друг начин.
-Знам, че ме желаеш, сладурче- прошепна той в ухото ми. Направо ми идваше да се изповръщам върху него.- Но първо ще дойдеш с мен и после ще правим... каквото си пожелаеш. Не съм се и съмнявал, че го искаш.
-Разкарай се от мен, кретен такъв- бутнах го аз, когато усетих поднатия прилив на енергия. Рюк залитна и отстъпи, но си ричеше, че само го бях раздразнила.
-Не се дърпай, сладурче- каза той и прокара ръце през къдриците си. Как по дяволите той имаше по-гъста коса от мен??? Това не беше честно!
-Какво искаш от мен?- Реших да действам по друг начин- да отбивам номера възможно най- дълго. Да го бавя, за да може да дойде някакво подкрепление. Макар че вероятно другите си мислеха, че спя и нямаше да ме притесняват. Щях да опитам... нямах друг шанс за спасение. Покрих раменете си с ръце и тялото ми се разтърси. Бях уморена, беше ми студено и исках да си лягам. Люк видя това и съблече коженото си яке, което беше върху суичъра, приближи се до мен и ме наметна с него. Това пък какво трябваше да означава?
-Голям джентълмен си- промърморих иронично, припомняйки си как при първата ни среща той нарочно ме пусна на земята и аз ударих главата си.
-Не идвам тук, за да те нараня- отговори той, пренебрегвайки думите ми.- Идвам, за да ти предложа да сключим сделка.
-Сделка?- Ахнах престорено. -Искаш да сключа сделка с дявола?!?
Люк повдигна вежди. Не му беше до шеги.
-Добре- въздъхнах.- Карай направо.
-Командирът ни иска да присъстваш една седмица на нашите мисии. За да видиш как работим ние. Защото каквото и да са ти казали Черните качулки за нас, ти трябва да се увериш в истината, а не да разчиташ на чуждото мнение.
Замислих се над думите му. Честно казано, това беше много добра оферта. Не губех нищо. Само че не бях готова да се съглася толкова бързо. Люк трябваше до разбере, че не се давах лесно. Скръстих ръце пред гърдите си и го изгледах враждебно.
-И защо да тръгна точно с теб? Защо не изпратиха някой друг?
-Защото, сладурче, никой дрег нямаше да бъде толкова мил с теб колкото съм аз- Люк се приближи към мен и носа му почти докосна моя.- А и виждам, че ти се радваш да ме видиш- той се усмихна бавно и зловещо като бавно допря устни до моите. Устните му бяха невероятно топли като тези на Итън, но... бяха устни на Червена качулка! Отблъснах се от Люк и го зашлевих през лицето. Ударът проехтя в празната стая. Той се хвана за бузата, но не отдели поглед от моя. Очите му пламнаха, но в тях нямаше ярост.
-Ще дойдеш ли с мен или не?- попита ме той и отново се приближи до мен. Тялото му сякаш притежаваше енергия, от която настръхнах. Отново почувствах намеренията му- той не искаше да ме нарани, но много държеше да ме отведе при Командира си. И щеше да опита всичко, за да ме убеди да тръгна с него.
-Искам първо да говоря с останалите Черни качулки- въздъхнах и за пореден път се отдалечих от него. Защо всички мъже ми действаха толкова разсейващо?
-Значи все пак си една от тях- Люк ми се усмихна криво и потърка уморено слепоочията си.- Добре върв...
-Какво става тук?!? Клара! Добре ли си? Разкарай се от нея, негоднико- Итън нахлу в стаята, събаряйки Люк на земята и приковавайки ръцете на гърба му.
-Итън, спри! Той не иска да ме нарани- викнах аз от страх да не се сбият. Вече знаех колко лесно беше да се изгуби контрол и не исках да се случи същото и с двете момчета.
-Браво, чудесно! Сега него ли ще защитаваш- изръмжа Итън и очите му блеснаха заплашително. Отстъпих една крачка назад. Той видя уплахата ми и погледът му веднага омекна.- Клара, върви и извикай Командира. Тя ще реши какво да прави с този предател... ако не бяха Черните качулки от охраната да ми кажат, че тук има Червена качулка, изобщо нямаше да разбера, че си в опасност.
-Но той...- започнах аз.
-Върви!
Побягнах към госпожа Ж. Дано тя да ме разбере! Намерих я в предверието. Говореше с охраната, която беше нападната от Люк. Когато ме видя, им заповяда нещо и те се отправиха нанякъде с бързи стъпки.
-Клара, какво става? Къде е Червената качулка?
-Трябва да поговорим- казах й запъхтяно.- И трябва да сме бързи, преди Итън да разкъса Люк.
-Люк? Той ли е тук?- Очевидно и тя го познаваше. Разказах й набързо за предложението му. Споделих й да странното чувство, което съм изпитала, когато бях с него- знаех, че той просто иска да представи Червените качулки в добра светлина, за да се опита да ме привлече на тяхна страна.
-Те не могат да ме откажат от решението ми да остана тук с вас- казах й накрая.- Просто... ако не тръгна с него, всичко ще стане по-лошо и Червените качулки ще се озлобят. Така поне няма да ви създават проблеми известно време. Нападали са ме няколкократно. Знам, че мога да се справя с тях. А и ако аз се държа добре и се правя, че проявявам интерес към тях, те ще бъдат мили.
Госпожа Ж. помисли малко и кимна. Или беше съгласна с мен, или просто знаеше, че каквото и да каже, аз щях да тръгна.
-Една седмица- каза тя.
-Една седмица - повторих аз и се втурнах към стаята си, за да накарам Итън да пусне Люк. Когато отворих затръшналата се врата, ахнах. Цялата стая беше съсипана. Мебелите бяха изпотрошени, стените бяха целите в юмруци, по пода имаше кръв.
-К-ккакво е станало тук?- извиках и се огледах паникьосано. Къде бяха Итън и Люк? И тогава разбрах. Прозорецът беше счупен. Навсякъде имаше изпотрошени стъкла. Те бяха скочили. Затичах се към прозореца и погриднах надолу. В тъмното едва едва се виждаха две боричкащи се фигури. Чуваха се пъшкания и удари. Аз без да му мисля скочих, като малко по-късно осъзнах, че не знам как ще се приземя без да знам къде е земята. Този път не се насладих на чувството да падам. Нямах време за такива удоволствия. Подготвих се за удара и скоро го усетих. Този път не успях да се приземя на крака и силно изпъшках, когато паднах на едното си рамо.
-Клара- каза Итън и разсеял се за миг заради мен, претърпя удар от Люк. Аз станах бързо и с нечовешка бързина застанах между двамата и им попречих да се доближават един до друг.
-Спрете! Биете се като животни! Край! Достатъчно!
Двамата продължиха да се гледат, все едно ще се разкъсат, но никой не посмя да помръдне. Очите на Итън така блестяха, че направо бълваха огън. Люк от друга страна изглеждаше спокоен външно, но знаех, че.вътрешно ври и кипи.
-Спри, Итън. Говорих с Командира. Тръгвам с Люк и ще остана с Червените качулки една седмица. И ти не трябва да ме спираш!
Итън ме погледна шокирано. Така се стресна от думите ми, че отстъпи крачка назад и отвори широко очи. Това за него вероятно си беше измяна. Не беше сигурен дали госпожа Ж. наистина ми беше разрешила. Мислеше си, че го лъжа, но някакво вътрешно чувство му казваше, че съм права. Ох, това пък откъде го знаех? Разтърсих глава. Бях сигурна, че не мога да чета мисли. Тогава какво правех? И как го правех?
-Люк, отиди при Командира, Итън остани с мен. Трябва да поговорим насаме.
-Какво искаш, сладурче - вдигна небрежно рамене Люк и най-спокойно си влезе през входната врата с ръце в джобовете.
-Какво за бога правиш?- развика ми се Итън, веднага щом Люк се отдалечи.- Да не си откачила? Къде ще ходиш с него?
-Какво те интересува, Итън?- контрирах го аз.- Доколкото помня, последният път доста ясно ми даде да разбера, че не те е грижа за мен.
-Какво говориш?!?
-Нали не означавам нищо за теб. Така ми каза. Целувката ни е била нищо и аз съм нищо за теб- казах с горчивина в гласа. Още ми беше тежко на душата от думите му.
-Клара! Аз не говорех сериозно- Итън се хвана за косата и нервно я задърпа.- Казах го, защото знаех, че това ще те вбеси. Беше просто начин да те извадя от равновесие! Никога не към мислел това, което казах вчера!
-И аз откъде да съм толкова сигурна?- попитах тихо, обвивайки ръце около тялото си. Защо в негово присъствие се чувствах толкова малка и безпомощна?- Ти неведнъж си говорил за мен такива неща. Защо да ти вярвам, че не си ги мислел, когато си ги казвал? Може би наистина мислиш всичко това.
-Аз... Ти....- опита се да се оправдае Итън, но не намери думи. Очите му ставаха все по-тревожни. Знаеше, че ме губи.
-Чао, Итън. Ще се видим след седмица- отговорих, преди той отново да е започнал с глупавите си обяснения. Обърнах се и тръгнах към имението, за да си подготвя багажа. Щях да тръгна с Люк още тази вечер. Не исках той да губи търпението си, защото знаех, че тогава може да последва нещо страшно.
Половин час по-късно се сбогувах с всички. Алина ме прегърна толкова силно, че щеше да ми изкара въздуха. Каза ми да се пазя и да се върна на всяка цена, защото иначе собственоръчно щяла са ми довлече "жалкия задник" обратно при Черните качулки, както се изрази тя. Ерик ме погледна с черните си като ями очи, потупа ме по рамото и ми каза да внимавам какво върша, за да не си изпатя. Командирът само ме погледна и вече знаех какво иска да ми каже- "пази се и научи възможно най-много за тях". Така естествено би постъпил всеки, който отива "поканен" на вражеска територия. И накрая Итън... който ми беше бесен и в същото време беше толкова нещастен, че блясъкът в червените му очи беше изчезнал. Той само ме погледна за кратко, преди да погледне обидено в другата посока. В погледа му се четеше укор. Знаех, че не мога да направя нищо, за да го накарам да се чувства по-добре. А и още му бях сърдита заради това, което ми каза на тренировката. Не бях готова да му простя... макар че ако съдим по държанието му, беше сигурно, че той наистина не е бил честен с мен на бойното поле и целувката му беше харесала... и искаше още. Както и да е, и без това сега не можех да направя нищо. Той щеше да си се цупи, дори само защото заминавам с Люк. Затова го оставих да се цупи.
-Алина- извиках я тихо и я накарах да се приближи за малко.- Моля те, грижи се Итън да не изперка.
Алина се усмихна леко и кимна. Знаеше, че с Итън се бяхме сдърляли и дори не смееше да се шегува на тази тема. Беше достатъчно болезнена за всички ни.
-Хайде, върви- подкани ме тя на висок глас.- Преди всички да размислим. Кимнах и погледнах очаквателно Люк. Той махна с ръка на Черните качулки, което естествено ги раздразни и накара да треперят от гняв и се качи на мотора си, с който беше дошъл. Искам, не искам, трябваше да се кача с него. Сложих си каската и въздъхнах тежко. Само една седмица. После се прибирам у дома. У дома. Наистина ли го казах? Значи вече наистина мястото ми беше с Черните качулки. Щях да се върна. Каквото и да ми струва.

'Бележка от автора'
Някои знаеха, че човекът зад завесата е Люк. Други искаха това да е някой друг. Обаче трябваше да е Люк, за да се случи всичко, което ще се случи в следващите няколко глави😂😂 да... ако някой е разбрал какво искам да кажа...😂😂😂