Момчето с червените очи- Книга Втора От Поредицата "Черните Качулки"

Седемнадесета глава

  Задавих се от страх. Как така се преобърна живота ми, че преди дори не знаех какво е да си уплашен, а сега през ден се плашех до смърт?!? Голяма буца на ужас заседна в гърлото ми. Е, допълнително не можех да дишам, защото освен че Итън беше притиснал нож в гърлото ми, така си беше увил ръката около него, че започнах да виждам черни петна.
  -Итън, какво ти става?- Извиках с ужас. Вместо да ми отговори, той още повече затегна хватката си. Явно каза нещо на Алина и Ерик с поглед, защото и двамата за секунди промениха израженията си от учудени и паникьосани на гневни и готови да ме разкъсат. А аз си мислех, че денят няма как да стане по-лош.
  -Той е прав- каза бавно Алина. Звучеше като хипнотизирана. Изражението й беше напълно сериозно. Не се шегуваше.- Ти ни лъжеш.
  -Не! Не ви лъжа! Наистина не знаех, че имам Дарба! Наскоро дори не вярвах в нея!
  -Лъжкиня!- Изсъска Итън в ухото ми.
  -Не лъжа!- Опитах аз отново. Как можех да ги убедя, че казвам истината? Никога не ми беше хрумвало, че съм по-различна от останалите. Аз... аз исках да бъда нормална!
  -Нарочно си ни изиграла. Представяш се за някоя друга, но всъщност знаеш всичко. Вероятно си от Червените качулки!!!
  -К-какво???
  -Оо само не ми се прави на невинна! - контрира ме веднага Итън преди отново да кажа нещо.
  -Ама... ти си пълен идиот! Разкарай се! - извиках и го ударих с лакът. Край! Омръзна ми вече! Нямаше да търпя такива глупости! Не бях виновна за нищо. Усетих отново как ставам по-силна. Дарбата ми... май наистина беше истинска. Извъртях се, извих ръката на Итън зад гърба му, избих ножа преди да ме е убил било то умишлено или не и трескаво се огледах. Щях да се измъкна от тук. Нямаше да търпя да ме обвиняват за нещо, за което нямах вина. Докато погледът ми блуждаеше наоколо, открих как да се измъкна. Можех да мина покрай Алина, но тпябваще да съм бърза и непредсказуема. Ерик обаче веднага разбра за намерението ми, проследи погледа ми и започна да се приближава с решителна крачка към мен. Явно и друг път му се беше случвало да гони ядосано момиче. Е, аз вече бях много ядосана. И нямаше да позволя да се бъзикат с мен! Пуснах бързо Итън и в същото време за части от секундата изблъсках Алина, като стоях възможно най-далеч от Ерик. Той се протегна да ме хване, но му се изплъзнах. Алина и Итън извикаха в един глас и се обърнаха към мен в опит да ме спрат. Избягах от стаята и се заизкачвах по стълбите към стаята, в която бяха нещата ми. Влязох бързо и с трескави движения и треперещи ръце си взех якето. Не ми тпябваше друго. Не исках друго! Щях да протестирам! Чух приблежаващи стъпки. Сложих косата зад ушите си и започнах да мисля следващия си ход. Нямох време да тичам по стълбите надолу. Не исках да ме убиват, затова нямаше да позволя да ме хванат. Хмм... какво цеше казала Алина? Че може да скача от високи сгради без да се пребива? Е супер! Аз бях едва на втория етаж. Нямаше шанс да се пребия... май.
  -Клара! Не бягай! Не искаш ли да чуеш защо те нарекохме лъжкиня?- Провикна се Алина. Напуши ме смях. Какво искаше? Да остана, за да разбера? Опитваше се до ме заинтригува ли? Не й се получи. Исках да живея. Смело тръгнах към прозореца. Отворих го. Добре че нямаше решетки. Седнах внимателно на перваза. Добре, вече ме хвана страх. Присъедини се към страха от това да бъда убита от някого, който уж се наричаше мой приятел. Крайниците ми се вледениха. Сърцето ми започна да препуска бясно. Разтреперих се и стиснах за миг очите си. Знаех, че нямам време. Всекимомент някой щеше да нахлуе в стаята. Еми... риск печели, риск губи. Най -много да се изпотроша. Привиках Дарбата си и тя сякаш заклокочи в кръвта ми. Никой нямаше право да ме заплашва с нож! Вече бях силна. Отласнах се от стената и полетях надолу. Изпищях. Боже, вътрешностите ми щяха да излязат от устата ми! Беше страшно! Размахах ръце инстинктивно в опит да спра падането. Бях като падаща круша. Всеки момент щях да се размажа. Миг преди да падна обаче, тялото ми някак си разбра, че иска да живее и успях да се преобърна, правейки няколко кълбета, за да прехвърля равномерно тежестта от падането. Успях! Оживях!!!!
  - Йуууухуууу- изкрещях с цяло гърло, като че бях скочила от двайстия етаж. Станах и заразмахвах ръце и крака във всички посоки. Алина и Ерик ме погледнаха от прозореца на стаята. Алина незнайно защо се хилеше, а Ерик както винаги ме гледаше зловещо. Итън не беше с тях. Добре, не се мотай, Клара! Тръгвай. Стегни си краката! Ооох, чувствах ги като желета! Залитнах и тръгнах като пияна към улицата, отдалечавайки се от къщата.  Обърнах се и последното, което видях беше, че Алина и Ерик летяха заедно надолу, скочили от прозореца ми. Затичах се в незнайна посока, като се надявах да не са видели накъде съм тръгнала.