Момчето с червените очи- Книга Втора От Поредицата "Черните Качулки"

Тридесета глава

  Тичах и плачех едновременно. Не можех да повярвам, че Ерол постъпва така с човек от собствената си група. Та Люк беше Червена качулка! Как беше възможно Командирът да тормози така момчетата??? Подсмръкнах и продължих да тичам, като през минута бършех очите си. Не исках да се разделям с Итън. Чак сега разбрах колко ме обича. Не исках да го оставям сам. Но трябваше. Нямах избор. Люк неведнъж ми беше помагал, докато бях при Червените качулки. Бях длъжна да му помогна.
  Завих рязко към горичката, която беше близо до хълма на Червените качулки. Затичах се нагоре, дишайки тежко. Припомних си как тук срещнах за пръв път Матю. Споменът извика още повече сълзи на очите ми. Спрях за кратко, за да се успокоя. Не можех да продължавам така. Не можех да позволя на Ерол да ме види слаба. Поех си дълбоко въздух и изтрих сълзите от очите си. Пооправих разрошената си коса и подръпнах черния си суитчърт надолу. Вдигнах нагоре глава, изпъчих рамене и тръгнах бързо навътре в гората, преди да ми се е изпарил куражът. Заслушах се в тишината, опитвайки се да чуя шум, който да ме насочи къде са Ерол и Люк. След около минута се чу тихо далечно изпъшкване. Веднага наострих уши и се изстрелях в тъмнината, използвайки Дарбата си, за да стигна възможно най-бързо. Клоните се заплитаха в косата ми и деряха лицето ми, но аз не спирах. Нямах време. Най-сетне различих две фигури.
  -ЕРОЛ, ПУСНИ ГО ВЕДНАГА- изкрещях толкова силно, че чух как няколко нощни птици шзхвръкнаха уплашено от клоните на близсите дървета. В отговор на моя вик чух само жлъчен противен смях, от който ми си догади. На Ерол му доставяше удоволствие да измъчва някого и в същото време да се наслаждава на чуждата болка. Е, сега беше мой ред да го смачкам така, както той смачка Матю и Люк. Приближих се бързо. Вгледах се в отпуснатото тяло на Люк. За секунда се поставих на негово място. Знаех каква болка изпитва, знаех, че ако не беше толкова силен духом, досега щеше да е напуснал този свят. Дългата му черна коса се беше измъкнала от малката опашчица, на която обикновено ходеше. Кървавочервените му дрехи бяха изкаляни и изпокъсани. Едната му ръка лежеше под странен ъгъл. Можех само да се надявам да няма други наранявания. Поне беше жив. От гърдите му излизаше тихо хриптене, вероятно Ерол го беше ритал в ребрата. Нещастник!!!
  -Я виж ти, кой се завърна от мъртвите- изграчи Ерол и повдигна вежда, точно както правеше госпожа Ж. Потреперих. Поне вече знаех откъде идваше тази прилика.
  -Какво си му сторил- ивсъсках аз и стиснах юмруци. Дарбата потече в кръвта ми, този път без да я предизвиквам с воля. Усетих лекото гъделичкане в пръстите си и се пачувствах много по-силна от обикновено. Извиках образа на спящия Итън в съзнанието си. Това ме накара да се усмихва и вече в много по-добро настроение се приближих до Ерол, като разбира се не забравих да стоя далече от допира му. Командирът се подсмихна на моите почти неуверени крачки и хвърли поглед към Люк, който беше дошъл в съзнание и ме гледаше уплашено, но и облекчено. Може би и той не беше очяквял, че ще оцелея след атаката на Ерол. Честно казано, и аз бях доста изненадана. Вярвах, че не само госпожа Ж. ме беше спасила, но и мисълта за любовта на Итън и приятелството ми с Алина също ми помогнаха да се върна към живот. Та дори и желанието ми да се видя отново с Матю и Люк. Това бяха хора, които държаха на мен и биха се жертвали за мен във всеки един момент. Не вярвах, че някога ще намеря по-добри приятели. И аз бих направила всичко за тях. Затова и бях тук сега. Макар че... малко ме глизеше съвестта, че не предупредих никоя Черна качулка. После щях да си имам проблеми...
  -Не се безпокой, Клара- отвърна Командирът, разхождайки се като хищник със скръстени зад гърба ръце.- Жив е засега. Скоро обаче няма да е. Ще си получи заслуженото наказание за неподчинение.
  Ахнах. Какво!? Какво беше сторил Люк?
  -Ти ще го последваш- продължи Ерол.- Защото не устоя на думата си. Трябваше да останеш една седмица при Червените качулки и да участваш в мисиите, които аз възложа. А ти... толкова си жалка. Страх те е от собствените ти сили, а в същото време искаш да имаш власт над другите.
  Хайде пак се започна...
-Не смееш да се изправиш срещу мен ли?- продължи да ме предизвиква Ерол.- Страхливка!
  Ее, добре. Ще започна по-рано. Няма смисъл от безмислени приказки.
  Преди Ерол за усети какви са намеренията ми (той не притежаваше моя прекрасен талант да разчитам чужди мисли мухаха ;-), аз го нападнах със светкавична скорост, вадейки ножа от ръкава си в движение. Яростта ме заслепяваше. Исках да му отмъстя не само за това, което стори на мен, но и на Матю и Люк. Исках най-сетне да го видя повален на земята, гърчещ се така, както когато го наръгах с нож последния път. Само че нищо от това не се случи. Командирът беше по-силен от мен и точно в този момент беше напълно съсредоточен върху действията ми и въпреки моя изненадващ опит за атака, той изби ножа от ръката ми и ме хвана за гърлото, като ме ритна в сгъвките на коленете, така че се озовах на земята. Останах зашеметена от бързината, с която се случи всичко това.  Очаквах да е много по-лесно.
  -Слабачка- изръмжа Ерол, - не си достойна за Червена качулка. Ще те убия без да ми мигне окото.
  -Не- чу се тих немощен глас. С мъка извъртях глава в негова посока. Люк се опитваше да спре Ерол, но нямаше сили дори да се надигне от земята.
  Ерол се засмя гърлено и ме стисна още по-силно за гърлото, притискайки тялото ми с колене. Едвам си поемах въздух. Усещах как лицето ми губи цвета си, а устните ми посиняват.
  -Пусни я- започва отново Люк.-Отмъсти си на мев. Тя не е виновна.
  Засмях се въпреки желязната хватка на Ерол. Защо винаги се опитваха да ме защитят? Бях достъчно силна и сама да се справя с този мухльо. Това беше моята битка... след още няколко секунди без въздух обаче, пломених мнението си.  Клара, ще умреш. Не се надувай. Не си достатъчно силна, за да убиеш Командир, който има години опит в битките с малки смотани тийнеджъри. Започнах да се давя. Ерол отпусна хватката си.  Явно имаше намерение да ме убие по доста по-мъчителен начин от едно просто задушаване.
  -Какво ще кажеш за изсмукване на капките живот от собственото ти тяло?-попита той, правейки се на замислен.- Миналият път май ти хареса. Намери нов свят. Не искаш ли да се върнеш там?
  Не отговорих. Бях заета да кашлям, молейки се белите ми дробове да поемат възможно най-голямо количество въздух.
  -Спри, Ерол- извика Люк и стисна очи заради болката от усилието да говори.- Учолявам те. Не я наранявай.
  -ДА НЕ СИ ПОСМЯЛ ДА Я ДОКОСНЕШ- изгърмя страшен глас. Този път успях да извъртя главата си по негова посока. За малко да се задавя.
-Итън?!? Какво правиш тук?!?
  -Отново те измъквам от бъркотията, в която се забърка- каза Итън и ме погледна толкова яростно с очите си с цвят на гъста кръв, че потръпнах и извърнах виновно поглед. Зад него изникнаха още поне двадесет Черни качулки, сред които бяха и госпожа Ж., Ерик и Алина. Ерик както винаги ме гледаше зловещо, Алина изглеждаше напрегната, а госпожа Ж.... не откъсваше поглид от Ерол. В очите й се четяха тъга, обвинение, неспокойствие и напрегнатост. Стискаше юмруци и ги отпускаше, гледаше ту към брат си, ту към Люк. Вероятно чак сега разбираше какъв звяр е собствения й роднина.
  - О, Итън- приветства го Ерол, сякаш незабелязвайки другите Чурве качулки.- На два пъти за малко да ме убиеш. Мисля, че вече е крайно време да  те залича от лицето на земята. Така поне няма да създаваш проблеми на... Командира си.
  -Ерол, ако обичаш, внимавай какво казваш на Черните качулки- отговори госпожа Ж., излизайки напред. Ерол като че ли чак сега я забеляза и устата му зяпна широко.
  -Ти...
  -Да, аз. Направих си изводи, че напоследък имаш нещо против моята група. И това не ми харесва. Особено факта, че се опита да убиеш Черна качулка и че я принуждаваш да участва в мисиите ти.
  Ерол изпръхтя възмутено.
  -Виж какво Я... ъъм , Командире. Имам право да използвам всякакви средства, ако така групата на Червените качулки ще нарасне. Освен това, това момче тук- и той посочи Итън- също няколко пъти се опита да му убие. Не знам дали помниш, но преди Клара да се появи, момчетата ми нахлупа в сградата ви, само за да помогнат на дъщеря ми и сина ми, но се оказа, че децата ми са мъртви. И на всичкото отгоре, Алина беше убила дъщеря ми, а червеноокото момче се опита да убие мен и почти успя!!!
  -Разбрахме се да седим далече един от друг и да спазваме законите за територията- изтъкна госпожа Ж., приближавайки се бавно към Ерол. За миг се зачудих кой от двамата е по - големият. Изглеждаха почти на една възраст.
  -И мисля, че също така се разбрахме да няма опити за убийство на Командира- допълни Ерол и погледна злобно към Итън.-Така че съм в пълно право да убия нарушителя!
  -Не- каза твърдо госпожа Ж.- Това няма да стане.
  -Да видим-каза бавно Ерол и погледна към Итън. Очите ми се разшириха от страх. Щеше ли да го убие??? Итън от друга страна, изглеждаше небрежен. Защо???
  -Няма. Да. Докосваш. Черна. Качулка- отговори твърдо госпожа Ж., говорейки на Ерол като на малко дете.
  Ерол се спря. Погледна към мен и се ухили.
  -Е, щом не ми дават, няма.
  Изправих се и тръгнах да въздъхвам облекчено. Тръгнах. Точно тогава обаче усетих нещо като... силен спазъм, който разнесе в цялото ми тяло. Крещеше Тревога! Тревога! Дарбата ми се опитваше да ме предупреди. Знаех какво възнамерява да направи Ерол. От друга страна обаче, Черните качулки като че ли се отпуснаха. Вярваха, че Командирът на Червените няма да посмее да ги нападне първо защото госпожа Ж. му забрани и второ, защото те бяха много повече и Ерол нямаше шанс. Но аз вярвах на инстинктите си. Използвах ги мъдро. В момента, в който Ерол извади със светкавична бързина нож от сакото си, насочвайки го към гърдите на Итън, аз се хвърлих напред, за да поема удара. Отново го направих напълно инстинктивно, без изобщо да се замислям. Усетих как острието проби дрехите ми и се заби централно в слънчеви ми сплит. Пред очите ми избухнаха безброй червени петна. Болката беше адска. Не можеше да се сравнява с никоя друга- дори тази от мисловната атака на Ерол.
  -НЕЕЕЕЕЕЕ!!!!!- изкрещя Итън толкова силно, че за миг си помисилих, че ще скъса гласните си струни. Чух писъка на Алина, простенването на Люк и дори вика на госпожа Ж. Пред мен Ерол стоеше изумен и безмълвен, още неосъзнал какво е направил. По лицето му се четеше злоба, но и искрена изненада. Не беше предполагал, че е възможно някой да има толкова бързи реакции, за да предвиди действията му.
  -НЕ, КЛАРААА!!!!- отекна отново гласа на Итън. Но вече звучеше от много по-далече. Закашлях се и от устните ми се стече струйка кръв. Погледнах шокирано надолу към гърдите си. Точно в средата, малко под гърдите се образуваше голямо петно кръв, разрастващо се с всяка секунда. Крайниците ми натежаха и залитнах настрани, но Итън, който все още беше зад мен, ме подхвана преди да се строполя на земята.
  -Не, не, не, Клара, Клара- шептеше отчаяно Итън и от очите му, вече с цвят на нажежено желязо, започнаха да капят сълзи. Отново се закашлях и Итън ме поизправи на краката си, държейки ме здраво в обятията си.- Какво направи, Клара??? Защо застана пред мен- извика отчаяно Итън, а аз просто гледах лицето му, блестящите му коси, искрящите тъжни очи, прекрасните му устни. Разтворих леко устни, дишайки накъсано.
  -Ерол, какво направи?!?- извика госпожа Ж., почти загубила вечвото си самообладание. Но вместо да се втурне към мен, тя тръгна бързо към брат си. После изведнъж се спря и погледна към мен. Очите й бяха насълзени. С леко, но добре обработено движение, извади ножа от гърдите ми и притисна раната. Изскимтях от болка. Този път не можех да стискам зъби.
  -Итън, притискай раната. Не позволявай на Клара да загуби прекалено много кръв. Ерик- обърна се към другия си помощник, който гледаше като хлопнат по главата,- кажи на останалите да се обадят на Бърза помощ. Клара се нуждае от лекар, а нащата медицинска сестра няма да може да помогне. А аз имам да свърша нещо, което отдавна трябваше да направя.
  С ръце, покрити с моята кръв, тя скочи към Ерол. Ако в момента не се борех за живота си, щях да се възхитя на смелостта й да нападне собствения си брат. Но той заслужаваше това. Заслужаваше да умре. С бързина, невъзможна за един обикновен човек, госпожа Ж. скочи върху него като пантера и го повали на земята. Със сигурност беше загубила контрол над Дарбата си, защото дори не се замисли преди да забие ножа в гърдите на Ерол. Последва вик и после всичко замлъкна. Или може би за мен настъпи тишина. Лицето на Итън над мен ми говореше, а очите му бяха разширени от ужас. Опитах се да му отговоря, да се опитам да го успокоя, че съм добре, но от устата ми не излезе и дума. Отпеснах глава настрани към Ерол и сестра му. Госпожа Ж. лежеше над мъртвото тяло на брат си. Затворих очи. Тя наистина го беше убила. Заради мен.