Момчето с червените очи- Книга Втора От Поредицата "Черните Качулки"

Двадесет и пета глава

  "От гледна точка на Итън"

  Побърках се вече. Бяха минали само два дни! Клара я нямаше. Последният път, когато я бях видял разбрах, че се справя добре в групата на Червените качулки. Беше ме страх обаче, че ще свикне с тях и начина им на работа и няма да иска да се върне при нас. Всеки ден крачех нервно в стаята си, а Командирът седеше на вратата, подпирайки се на рамката, със скръстени ръце и замислено се взираше в мен. Често я гледах как се разхожда по коридорите, гледайки съсредоточено в земята. Знаех, че е притеснена и това ме караше да се вбесявам. Не исках тя да се тревожи. А днес... днес положението стана още по-лошо. Когато се сетих, изръмжах гневно и заскубах косата си. После я разроших и продължих да стискам бясно юмруци. Алина я нямаше! Ерик преди малко дохвърча в стаята ми с широко отворени уплашени очи. Малко след като разбра, че гаджето му е било отвлечено, побесня до такава степен, че Командирът ми заповяда да му бия от стреличките с успокоително. За малко да удуши едно от момчетата, което пазеше пред стаята на Алина. Но то не беше виновно... нямаше как да предположи, че Червените качулки могат да бъдат толкова нахални и да посмеят да навлязат в чужда територия, за да отвлекат наше момиче, особено при положение, че вече една от Черните качулки е в техните лапи. Всички бяхме все още твърде зашеметени от внезапното изчезване на Алина. Дотолкова бяхме свикнали с нея, че веднага усещахме, когато не е наоколо. Всички бяха притеснени. Имахме две момичета, а сега останахме без нито едно. Знаехме защо ходът на Червените качулки е бил такъв. Целта им беше да се възползват от момичетата... което никога нямаше да се случи, защото и двете бяха жилави и не се даваха лесно... особено Клара...
  Вратата на стаята ми отново се отвори. Беше късна вечер, но аз не можех да се успокоя и във всеки един момент очаквах новини за Алина. Командирът ни беше казала да не правим нищо засега, а внимателно да обмислим ситуацията, преди да нападнем Червените качулки. Трябваше да си върнем лилавоокото момиче. А ако се наложеше, щяхме да помъкнем и Клара обратно при Черните качулки, независимо дали е минала една седмица от споразумението й с Люк или не. И без това Червените качулки бяха провалили всичките ни шансове за мир. След като те щяха да играят грубо, играта променяше правилата си. И ние можехме да бъдем лоши.
  -Итън- повика ме Командирът. Обърнах глава обнадежден. -Все още няма никакви новини. Но искам да те помоля да успокоиш Ерик, защото е напът да се побърка.
  Кимнах бавно и леко разочаровано с глава. Все още нищо. Дали Клара беше разбрала, че Алина е отвлечена и е там? Дали й беше помогнала? Щях да се самоунищожа, да се изгриза отвътре, просто... умирах вече! Не издържах! Не можех да бездействам!
  -Моля те, Итън. Не се паникьосвай и ти. Точно сега всички трябва да запазим самообладание. Ще си върнем момичетата. Просто... не истерясвай като Ерик. Нужен си ми спокоен и умерен.
  -Трудна работа - прошепнах през зъби, поемайки си насечено въздух, борейки се да се успокоя. Вместо това, започнах да треперя още по-силно. Командирът се направи, че не е видяла това.
  - Наспи се. Утре ще поговорим отново- каза тя спокойно. Не знаех как винаги успява да бъде толкова позитивна. Знаех, че и тя се притесняваше, но запазваше самообладание. Все пак тя командваше и ако тя си позволеше да се отчая дори за миг, всички Черни качулки щяхме да окапем като есеннни листа. Крепяхме се на нейната надежда. Тя ни спасяваше от рухване.
  -Добре, Командире. Лека нощ- казах и леко наклоних глава в знак на уважение. Тя само ми кимна, усмихна се и излезе от стаята, затваряйки след себе си вратата. Рухнах на леглото. Заспивай, Итън. Утре ще бъде тежък ден. Животът на две момичета зависи от теб.