Момчето с червените очи- Книга Втора От Поредицата "Черните Качулки"

Двадесет и първа глава

  -Почти пристигнахме, сладурче. Събуди се- каза ми тихо на ухо Люк. Изкарах си акъла и за малко да падна от мотора в движение. Не че щях да се очистя, това вече го разбрах, но все пак си беше голям шок да се люшнеш в близост до земята. Люк усети, че хватката ми около кръста му се отпуска и хвана ръцете ми с една ръка. Веднага се разбудих.
  -Люк, дръж си мотора! И двамата ли искаш да паднем?!?
  -Не се безпокой, сладурче- ухили се той.- Знам какво правя.
  Возихме се в мълчание. След още пет минути той спря. Аз пак бях задремала. Едва едва надигнах главата си от рамото му. Отворих бавно очи и се опитах да видя нещо в непрогледния мрак. Намирахме се на хълмчето.
  -Можеш ли да ходиш, сладурче?- попита ме спокойно Люк. Когато не му отговорих, той се извъртя леко, за да види дали спя. Затворих си очите. Толкова ми тежаха клепачите. Люк стана от мотора и нежно ме подхвана. Притисна ме до гърдите си и прекоси хълмчето, вървейки към скривалището на Червените качулки.
  -Поспи си, Клара. Бъди спокойна. На сигурно място си.
  Помня, че мислено си отговорих на думите му. Първо, бях направо изумена, че ме нарече по име, а не с противния прякор "сладурче" и второ, изобщо не бях сигурна, че съм на сигурно място. Ама изобщо! След тази мисъл заспах непробудно и не чух нищо друго освен възклицанията на Червените качулки наоколо. Този път щях да се доверя на Люк. Може би за последен.
  Когато се събудих, бях толкова схваната, че в първия момент не успях да си надигна дори главата. Бях легнала на някаква нищожна тънка постеля на земята, без която преспокойно можех да мина. Толкова ли нямаха свестни легла тук?
  -О, ти си се събудила- обади се Люк се приближи към мен. Подаде ми ръка, за да стана. С удоволствие я поех. Изпъшках и затворих очи, когато в челото ми се появи пулсираща болка.
  -Готова ли си да се срещнеш с Командира, сладурче?
  Бързо се освестих. С няколко крачки приковах Люк до стената, стягайки пръстите си около врата му. Дори само изражението му накара вътрешното ми Аз да подскача от радост. Той щеше да умре от ужас!
  -Никога. Повече. Не. Ме. Наричай. Така!!!
  -Добре, добре- започна да се дави той и го пуснах.- Добре- въздъхна и ми отправи крива усмивка.-Както желаеш, Клара. Просто... името ти изобщо не е подходящо за външносттта и характера ти.
  -А да не би прякора, който ти ми измисли да е по - подходящ?!?
  -Ох, забрави. Хайде. Командирът те чака.
  Люк ме хвана за лактите и ме поведе по многобройни коридори. В сравнение с имението на Черните качулки, тази къща беше мрачна и негостоприемна. Освен това миришеше на смърт. Вътрешно потреперих, но успях да запазя самообладание. Люк отвори поредната врата, докато не се озовахме в голяма зала. Можех само да гадая дали е за пиршества или за тренировки.
  -Я виж ти...- чу се глас.- Това ли е Клара? Очаквах малко мило русичко момиченце с рокличка- зловещ смях огласи залата.- Какво си ми довел, Люк?
  -Командире, това е Клара- изведнъж гласът му се беше понижил, беше станал покорен и самонадеяното му държание се беше изпарило. Затова пък моето се показа.
  -Нещо против името ми ли имате???
  -По-спокойно, момиче- най- сетне Командирът се появи зад една от завесите. Беше на възрастта на госпожа Ж.- все още в разцвета на годините си- изправен, с костюм и пригладена коса.- С тази черна коса, бледа кожа... и си толкова слабичка. Не те ли хранят Черните качулки? -Мъжът се засмя на някаква си своя шега. Явно никой друг не разбра защо той се смее и никой не посмя да се усмихне.
  -Хранят си ме много добре-казах нацупено. Той бъзикаше ли се с мен?
  Командирът се приближи бавно и аз настръхнах. Опитах се да отстъпя назад, но Люк ме хвана здраво и не ми позволи да се отместя. Когато го погледнах лошо, той само ми се усмихна почти окуражително. Да бе, сигурно се опитва да ми каже, че няма нищо страшно! Защо тогава дори той свежда поглед пред Командира?
  -Е... Клара. Добре дошла- продължи Командирът. Аз върнах погледа си върху него и го проучих обстойно. Не изглеждаше толкова силен, но затова пък наоколо гъмжеше от охрана. Огледах се наоколо. Всички Червени качулки ме гледаха така, сякаш всеки момент ще дойдат да ме разкъсат.
  -Ами аз не мога ли да си променя мнението...- не успях да довърша, защото Люк така ме ритна, че стиснах забих зъби в устните си от болка. Малко след това усетих вкуса на кръв. Забих поглид в земята и млъкнах. Какво искашеот мен Люк?
  -Какво каза?- попита Командирът.
  -Тя каза, че с удоволствие ще се включи в следващата мисия-отговори вместо мен Люк и ми хвърли предупредителен поглед. Какво можех да кажа аз? Кимнах лекои продължих да гледам в земята. Скръстих ядосано ръзе пред гърдите си. Щях да го върна тъпкано на Люк.
  -О, това е чудесно! Значи ще ти покажем как работим тук. Новата мисия започва още този вечер -съобщи Командирът.- Ти, естествено ще се включиш в групата. Знам, че си силна и съм сигурен, че ще се справиш.
  -Ама... каква е тази мисия? Какво трябва да правя?
  Командирът отново се засмя. Беше пълна противоположност на МОЯ Командир -госпожа Ж., която рядко се усмихваше без причина и в повечето случаи беше много сериозна и строга. Когато попитах Алина защо се усмихва толкова рядко, тя ми каза, че госпожа Ж. от малка е трябвало сама да се справя с Дарбата си и животът й е предоставял много предизвикателства още от крехка възраст... което само ми показваше, че има много по-тежки случаи от моя и не трябва да се жалвам. Аз все пак имах шанс за нормален живот цели 17 години! Беше крайно време да осмисля съществуването си!
  -Люк, заведи тази млада госпожица да се приготви да мисията. Закусете и искам по обяд да тръгнете. Събери останалите. Вземи и Матю.
  -Да, Командире- наведе Люк глава, кимна сковано и ме задърпа към вратата. Едва не се препънах. Бях му бясна. Откъснах се от ръцете му и се заковах на място.
  -Никъде няма да ходя с теб! Ти си арогантен и нахален, и...
  -Клара? -чу се познат глас. Завъртях глава в негова посока.
  -Матю!- възкликнах почти щастливо. После се осъзнах и възвърнах самообладанието си. Преправих гласа си и продължих.- Радвам се да те видя. Доколкото разбрах и ти ще идваш на... мисията-или-там-каквото-представлява-това.
  Матю се засмя и се приближи към мен и Люк със спокойна походка и ръце в джобовете.
  -Да, разбрах, че ти си новия ни съотборник за цяла седмица. Надявам се... надявам се да ти хареса при нас и да останеш по-дълго.
  Усмивката ми огасна.
  -Знаеш, че това няма да стане, нали?
  Матю кимна веднъж и хвърли бърз поглед към Люк. После сви рамене.
  - Знам, но не пречеше да опитам.
  Въздъхнах тежко и изправих рамене.
  -Хайде да закусваме, защото умирам от глад!
  Насочихме се към кухнята, катопо пътя Люк и Матю спокойно обсъждаха днешните си планове, без да разкриват същината на мисията. Постоянно надавах ухо на разговора им, но не научих нищо интересно. Когато накрая влязохме в столовата, беше пълно с Червени качулки. Очите ми се уголемиха. Беше страшничко. Вътрешно знаех, че те бяха мои врагове, но в момента не се чувствах застрашена и даже мислех, че ще се позабавлявам и отпусна за една седмица.
  Напълних чинията си с бисквити, кекс, наденички и сто други неща, вече предупредена,е няма да обядвам заради предстоящата мисия. Съмнявах се да искат много от мен. Вероятно повече щях да гледам, за да видя какво точно правят. Затова щях да се наям като за световно и изобщо да не ми пука. Когато се наядохме, Люк и Матю ме върнаха в стаята, в която се събудих и ме оставиха да се изкъпя и оправя. Съобщиха ми, че ще ме чакат след половин час пред вратата. Радвам се, че ми дадоха лично пространство, защото наистина имах нужда от такова. В това отношение те бяха по-добре от Черните качулки.
  Изкъпах се за 15 минути и сресах прилежно косата си, в опит да й придам по-нормален вид. Докато се гледах в огледалото, докоснах бавно устните си. Откакто се целунах с Итън или по-точно той ме целуна, постоянно гледах устните си. Това беше първата ми целувка и щях да я запомня. Истинска или не, ми хареса. Усетих празнота вътре в себе си. Черните качулки ми липсваха. И най-вече Алина и нейния смях и усмивки. Е, добре, признавам си. И Итън ми липсваше. Дори да му бях още сърдита, бях свикнала той да е около мен и червените му очи да ме следят зорко и сега ми беше тъжна без него. Разтърсих глава. Прочистих съзнанието си от депресиращи мисли, изправих рамене и вдигнах глава. Сложих две фиби на косата си, за да не ми пречат най-късите кичурчета и излязох от банята. Някой беше сложил дрехи на леглото ми- червени панталони и червен суичър. Горнището беше същото като на останалите Черевни качулки, наистина беше като униформа. А панталоните бяха съвсем нови, още с етикет. Явно тук не могеха да приемат да се разхождам наоколо, облечена като Черна качулка. Ухилих се идиотски и облякох набързо новите си дрехи. Старите ги сгънах прилежно и ги сложих в раницата си с другия багаж. Веднага щом изтечеше срока от уговорката ни, щях да облека черно отново. Отворих вратата на стаята си и надзърнах навън. Люк, Матю и останалите качулки говореха малко по-встрани от стаята ми. Вероятно обсъждаха днешния план... който аз така и нямаше да разбера.
  -Матю!-повиках го аз и му махнах с ръка, за да му покажа,  че съм готова. Той ме огледа от глава до пети и промърмори нещо на Люк. Той също цадължа дълго очите си върху мен. Явно и на двамата им харесваше новата ми екипировка.
  -Значи вече всички сме готови- каза Люк и ме подкани да се присъединя към групата. Аз срамежливо се насочих към Матю. Щях да се движа само с него, ако можех.
  -Време е за първата ти мисия- каза ми Матю. Свих рамене. Не показах емоциите си, но вътрешно подскачах от нетърпение да започваме. Насочихме се към изхода и се разпределихме по двойки на моторите. Подкарахме към първата дестинация от мисията.
  Когато пристигнахме на мястото, наоколо гъмжеше от хора. Намирахме се пред банка на име Батър Бийч. Беше огромна- в центъра на града. Люк събра Червените качулки, за да ни каже какво да правим.
  -Днес имаме за задача да оберем тази банка. Ще бъде много рисковано, затова трябва да сме предпазливи.
  -А защо трябва да го правим посред бял ден?- възкликнах аз. Друг беше въпроса, че изобщо не разбирах защо трябваше да обираме банка, но знаех, че нищо не можех да променя. Не исках да се замесвам в тази работа, но бях принудена.
  -Защото вечер е по-трудно да използваме способностите си- обясни Люк.- Когато тичаме, например, от бързата скорост, която развиваме, можем да се нараним.
  -Но сега навскъде има хора! Какво ще правим!
  -Ще използваме това- каза Люк, дръпна цлузата си нагоре и ми показа колан с два втъкнати в него пистолета.
  -Какво?!? Ще ги убивате?!? Вие добре ли сте???- започнах да мятам истерично глава. Това не можеше да е истина!!! Люк се усмихна, а Матю се засмя.
  -Клара, обърни се към мен-каза ми Люк. Обърнах се с лице към него. Той насочи пистолета си към крака ми и преди дори да успея да изкрещя, той стреля право в бедрото ми. Звукът не прозвуча като от изстрелян куршум. Беше много по-тих и звучеше повече на прищракване. Залитнах и погледнах замаяно към крака си. Очаквах зверска болка, но вместо това усетих само леко убождане. Вместо цяла локва кръв, видях съвсем малко петънце, почти сливащо се с цвета на панталоните. Вдигнах поглед към Люк и премигнах няколко пъти.
  -Какво за бога ми направи?
  Люк посегна към крака ми и дръпна малката стреличка- във форма на куршум, стъклена, прозрачна и пълна с жълтеникава течност. Матю се приближи до мен и ме прегърна през кръста, тъй като главата ми леко се замая.
  -Стрелички с успокоително- съобщи Люк.- Няма да убиваме хора, не и ако не е наложително. Както виждаш, оцеля. На обикновените простосмъртни им влияе, като ги приспива за доста дълго време.
  -И мен ме приспиват- казах сърдито.
  -Да, когато ти забием дузина стрелички- включи се и Матю. -Хабиш ни запасите. От една ти докарваме само някакво малко главоболие.
  -Супер- измърморих. Привиждаха ми се малки светлинки, затова затворих за кратко очи.
  -И така- продължи Люк, сякаш току-що не се беше случило нищо- Джордж и Крисчън заемат позиция пред вратата, за да пазят, аз и Клара ще влезем вътре, като аз взимам парите, а Клара разсейва охраната, Матю, Дилън и Седрик се упояват хората...
  Люк продължи разпалено да обяснява, а аз се загледах отнесено в далечината.
  -Клара! Земя вика Клара!- викна ми Люк и щракна с пръсти пред очите ми.- От теб се иска да си бърза, сръчна и непридвидима. Имаш Дарба, използвай я. Мисията е важна, не можем да се провалим. Искам стрелците да бъдат точни и да не пропускат, за да не хабим запасите си. Бъдете внимателни, охраната разполага с оръжия. Ако изникне проблем, знаете какво за правите.
  -Какво правим?- попитах аз, най-сетне слизайки на земята.
  -Свирим с уста ето така- Люк сложи пръсти в уста и изсвири с все сила. Близките минувачи го погледнаха смутено.
  -Да разбрах - казах и потреперих от звука. Аз не можех да свиря така, но се надявах, че няма да ми се налага.
  След един час бяхме уточнили кой какво да прави и се подготвихме за нахлуването. Люк като че ли изчака да поотмине замайването ми, за да вляза свежа в банката и да няма риск да изложа цялата група на опасност. Бях му благодарна за това. От другата страна Матю сложи качулката си, както направиха всички останали от групата и стисна окуражително ръката ми. Аз последвах примера му и също нахлупих качулката си, в опит да скрия лицето си. Не исках лицето ми да лъсне на някоя камера и да блесна по новините като престъпник. Все още имах достойнство и исках да си го запазя. Макар че бях изгубила половината, когато нападнах дядото с кофата вода в собствената му къща... е, както и да е, сега трябваше да се съсредоточа върху мисията, за да се измъкна жива от тук.
  Всичко стана доста бързо, почти като по филмите. Промъкнахме се откъм задния вход и едно от момчетата разби вратата благодарение на Дарбата си. Стрелците започнаха да приспиват хората, но доста от мъжете успяваха да се измъкнат. Извадиха пистолети и започнаха да заплашват, че ще стрелят. Настъпи хаос- клентите избягаха, навсякъде виеха аларми и търчаха охраняващи. Люк беше постоянно до мен, но ме остави, когато дойде време да действа. Останах сама. Не виждах Матю и не знаех какво да правя. Затичах се към група охраняващи, за да се опитам до ги разсея. Бяха огромни мъже и за миг си казах, че нямам никакъв шанс. После обаче си спомних, че аз притежавам нещо, което те нямат, сили, за които те могат само да си мечтаят. Привиках силите и те закипяха мощно в тялото ми.
  -Чичковцииии- извиках с пълно гърло като пълен идиот.- Не искате ли да хванете човека, който реши да обере банката ви? - размахах ръце и напълно им привлякох вниманието. Щях да се правя на актриса. Когато мъжете се насочиха към мен с извадени оръжия, аз се втурнах към стълбите към горния етаж, за да ги поразходя из сградата. Аз тичах, а те ме следваха по петите. Постоянно крещяха, че ще стрелят, но явно не се осмелиха да ранят момиче. Разчитаха на това, че ще ме догонят. Аз обаче бях по-бърза. Изстрелях се напред и пъргаво ги поведох по многобройните коридори. Отзад мъжете пъшкаха и псуваха като каруцари. Точно щях да се изхиля победоносно, че никога няма да ме хванат, когато някой ме дръпна за раменете в една от тъмните малки стаи по коридора. Щях да изпищя, но той предвидливо стисна устата ми с ръка.
  -Не викай, Клара. Аз съм- каза Итън и впи настоятелно червените си очи в мен. Когато му кимнах леко, той освоцоди устата ми. Продължих да дишам дълбоко, все още засъхана. Избърсах потта от челото си с ръкав и помахах с ръце, за да охладя зачервеното си лице.
  -Итън, какво правиш тук- изсъсках тихо. Той наклони главата си като птица и продължи да се взира в мен.- Итън!
  -Дойдох да те проверя- отговори най-сетне той.- Като гледам, не спираш да се забъркваш в неприятности.
  Скръстих ръце и го погледнах предизвикателно. Нямаше да му позволя да се намесва в действията ми.
  -Просто...- погледът му омекна.- Липсваше ми. Исках да се уверя, че си добре. Всички се притеснявахме за теб. Алина постоянно пита дали ще се прибираш скоро, въпреки че знае, че ще седиш с Червените качулки цяла седмица. А те... грижат ли се за теб? Всичко наред ли е там?
  -Да, Итън. Не се безпокой да мен- оох, стана ми толкова хубаво, когато ми каза, че е загрижет за мен. Беше искрен, знаех го.- Грижи се за всички и не им позволявай да се притесняват за мен- добавих тихо.
  -Разбира се- отговори той.
  -Трябва да тръгвам. Друтите ще ме търсят. Моля те, пази се. Не искам да те видят.
  -Клара- каза той и ме дръпна към себе си. Допря бавно чело до моето и затвори очи. Прегърна ме с две ръце.- Знаеш, че това, което казах за теб и целувката не е вярно. Знаеш, че държа на теб.
  За кратко не отговорих. Просто се наслаждавай на думите му.
  -Да, знам. И аз държа на теб. Затова тръгвай и изчезвай от тук.
  Итън се засмя. Наведе се и ме целуна, хващайки лицето ми в ръце. Сред това ми намигна и скочи от прозореца на стаята. Дълго останах неподвижна, усмехната до ушите. Малко след това осъзнах, че беше време да тръгвам. Излязох тихо от стаята и се огледах. Наоколо цареше гробна тишина. Нямаше нито един човек.

'Бележка от автора'
  Благодарение на хилядите дни, с които намазахме от училище, имам време за писане.
  ПС: Намерих перфектните герои за Люк, Клара и Итън (отляво надясно) от Fallen>>

 Точно така си ги представям! И не на последно място- нещо, което ме възхити- рисунка на Клара и Итън, направена от thedarkangel1602: