Деветнадесета глава

1.5K 127 21
                                    

  Уаааааууууу! Чувството да падаш толкова дълго надолу е унииииикааааално!!! Вътрешностите почти изскочиха от носа и устата ми, а главата ми направо се поду като балон от дългото свистене на вятъра в ушите ми. Вече наближавах петия етаж, когато осъзнах, че скоро трябваше да се приземя- и то благополучно, ако можех. Последвах примера на Алина- присвих разперените си ръце, сгънах крака и леко се понаведох. Главата ми започна да пулсира. Три. Две. Едно. Край. Приземих се на земята с мощно туп. Олюлях се и залитнах. Алина веднага ми се притече на помощ и ме подхвана, за да не падна.
  -К-как успя да се приземиш на крака?- Попита тя и ме погледна изумено. След това погледът й помръкна, когато видя лицето ми.
  -Какво?- Измъченият ми глас прикриваше радостта ми от това, че летях толкова дълго от тринайстия етаж на сграда и се приземих благополучно. Алина не можа да ми отговори на въпроса, защото беше заета да се взира паникьосано в нещо зад мен. Поправка. Някой. Итън. Беше скочил малко след мен, приземил се на две крачки от мен. Преди да се обърна той вече беше зад мен. Заобиколи ме и ме бутна с такава сила назад, че ме долепи до стената на сградата. Ударих главата си и напълно се замаях. Замигах бързо. Итън дишаше дълбоко и почти усещах бързо туптящото му сърце. Гърдите му се спускаха и надигаха, златистата му коса беше разрошена, а червените му очи прогаряха дупки в мен.
  -Как. Можа. Да. Го. Направиш? Казах. Ти. Че. Е. Опасно- издишвваше той през зъби при всяка една дума. Приближи се до мен и допря длан на стената, като лицето му беше само на сантиметри от моето. Очите му горяха, а дъхът му почти пареше лицето ми.- Подлудяваш ме! Не мога да се контролирам, когато си наоколо!- Каза той бавно и стисна юмрук, масажирайки слепоочията си. Аз само стоях долепена до стената, несмееща да мръдна от страх да не си изкара гнева върху мен. А бях почти сигурна, че така щеше да стане. Сама си бях виновна. Зад Итън видях, че Ерик се доближава до Алина и й говори нещо ядосано, размахвайщи нервно ръце. Тя засрамено сведе поглед в земята. Ужас. И тя си беше изпатила заради мен. Срещу мен Итън вдигна ръка към лицето ми. Затворих уплашено очи и се свих. Той ме погледна стреснато, учуден от реакцията ми. Да знам. Не беше редно смелата Клара да се страхува от едно вдигане на чужда ръка, но си помислих, че ще ме удари. Вместо това Итън вдигна придпазлво ръката си и с палец изтри стеклата се кръв от носа ми. Оо не, пак ли? Ето защо Алина ме беше погледнала така. Вероятно при падането пак се бях претоварила.
  -Претоварила си Дарбата си- не! Не се учудвам, че Итън отново продължи мисълта ми!- Преди това теме ли ти кръв от носа?
  -Да, докато тичах- отговорих тихо, все още страхувайки се от него.
  -И въпреки това скочи- каза той с леден глас, а дъхът му погали бузата ми. Краката ми омекнаха и седнах тежко на земята, подпирайки си главата с една ръка. Не издържах тази негова близост. Той също приклекна. Погледът ме омекна. Той докосна нежно челото ми, сякаш измерваше температурата ми.
  -Можеш ли да ходиш?- попита ме нежно.
  -Д-да- отговорих и бавно се изправих. Той ме подхвана за лакътя, когато отново щях да рухна. Май адреналинът ми дойде в повече. Хвърлих поглед на Алина. Тя ме гледаше с леко тъжно изражение. Аз обаче събрах сили и й се ухилих, вдигайки палци нагоре, за да й покажа, че се бях изкефила жестоко на скока. Тя отново мигновено грейна. Кимна ми. Бях сигурна, че пак ще ме доведе да скачаме. Исках обаче първо да се науча да контролирам това нещо в себе си, преди то да ме погълне. Итън ме хвана здраво за ръка и със стисната челюст се запъти към Ерик и Алина. Каза нещо шепнешком на Ерик, а той кимна разбиращо. Даде знак на Алина да тръгват. Още няколко Черни качулки тръгнаха с тях. Останахме само аз и Итън. Потреперих. Какво следваше сега? Той бавно се обърна с лице към мен. Можех ли да се превърна в мишка и да се скрия от тези очи? Моляяяя!
  -Защо го направи? Защо скочи?- Попита ме той настоятелно, приближавайки се към мен. Замина ми личното пространство. За кратко спрях да дишам. Неее! Стига бе! Това в стомаха пърхащи пеперудки ли бяха? Не! Няма начин!
  -Аз- започнах колебливо. Какво да му кажа? Нямах основателна причина.
  - Кажи ми- изръмжа той и отново ме долепи до стената. Нямаше мърдане от тук.
  -Просто исках да опитам. Да... да рискувам.
  - И да го направиш напук на мен. Напук на това, което ти казах- допълни той.- Искаше да ме вбесиш. Нали така?
  Гласът му вече звучеше заплашително. Ооох, някой да ме спаси! Да се отвори дупка в земята! Сега!
  -Итън, не съм направила кой знае какво- опитах се да го успокоя. Май обаче го вбесих още повече. Той замахна с юмрук и го стовари в стената точно до главата ми. Прах се разсипа по мен. Лицето му се сви от болка. Забелязах, че кокалчетата на ръката му вече бяха раздрани, а той допълнително ги нарани. Какво беше направил?
  -Ти ще ме съсипеш- каза той накрая и се отдалечи от мен. Въздъхнах. Вече се чувствах по-спокойна. Той се хвана за главата и дълго не проговори. Личеше си, че се опитва да се успокои. Дишаше бавно и дълбоко. Когато се извърна към мен, вече беше спокоен и можеше да се контролира. Или поне така изглеждаше.
  -По-добре ли си- попитах с тънко гласче.
  -Да... или поне така мисля- очите му блуждаеха наоколо, без да ме поглеждат. Защо го правеше? Нарочно избягваше погледа ми. И след това се случи нещо напълно невероятно, което изобщо не очаквах. Той.... ме целуна. Просто така. От нищото. Приближи се светкавично до мен, прикова ръцете ми до стената и долепи устни до моите с такава жар, че направо усетих как от тялото му струи топлина. Целувката му беше отчаяна, уникална... той някак си се нуждаеше от мен. А тази страст пък откъде се появи??? Едвам се откъснах от устните му. Беше ми харесало много, но отново ми стана лошо. Затворих очи и тежко допрях глава до стената. Пак усетих вече познатото чувство на тънката струйка кръв стичаща се от носа ми. Изведнъж ми се догади. Извърнах се настрани, в случай че повърна. Не исках да е върху Итън. Той обаче ме хвана леко за раменете, обръщайки ме към себе си.
  -Отвори очи, Клара. Успокой се. Дишай дълбоко.
  -Н-не мога- казах хрипливо, свивайки се конвулсивно. Итън обаче продължи да настоява да се успокоя. Та аз бях спокойна! Друг беше проблема! Сякаш Дарбата в момента изсмукваше силите ми! Усетих безпокойството на Итън. Притесняваше се за мен. Той се отдалечи малко от мен, извади телефона си и набра някакъв номер. Поговори за кратко, като притеснено размахваше ръце в опит да обясни нещо. Загледах се с присвити очи в залязващото слънце. Вече се беше смрачило. Исках да се прибирам, но ми беше толкова лошо, че не бях сигурна, че ще издържа до имението, без да повърна. Чувствах се точно както когато кръвното ми падаше. Отпуснах се на земята. Итън се приближи бързо до мен и ме погали по главата.
  -Спокойно- зашептя той в ухото ми, продължавайки да ме гали успокоително.- Идва подкрепление. Измислихме как да ти помогнем.
  -Т-тя, Дарбата ми... сякаш ме изсмуква отвътре- казах му с тънък изнемощял глас. Трябваше да споделя с някого тревогите си.
  -Разбирам те. Това е, защото си се претоварила- каза ми той и приклекна до мен, галейки ме бавно.- Сной така и не мърдай.
  -Никъде няма да тръгна- казах аз и се унесох.
  След незнайно колко време- дали бяха часове или минути, само Итън можеше да каже, чух звук от двигател на кола и се разбудих. Все още бях полулегнала, подпряна на стената. Навън вече беше съвсем тъмно. Видях, че Итън беше отишъл до хората в колата и говореше с тях нещо. Слид малко нсички се запътиха към мен. Аз се опитах да се надигна, но отново усетих силен пристъп на гадене и веднага се облегнах пак назад. Вече ме обливаха и студени и горещи вълни! Просто чудесно!
  -Клара, добре ли си?- Попита ме Ерик, който се приближи бързо към мен. Очаквах да видя Алина зад него, но тя не беше тук. А той се държеше странно добре с мен. Явно човек трябваше да е на умирачка, за да може хората да са добри с него.
  -А-абсолютно- казах немощно. Зъбите ми започнаха да тракат. Крайниците ми изтръпнаха.
  -Иронията ти те преследва, дори когато едва говориш- каза той и хвърли бърз поглед на Итън. Той само се подсмихна в отговор. Движение зад него привлече вниманието ми. От колата излязоха още две Черни качулки. Не ги познавах. И двете момчета се запътиха към мен, но останаха на разстояние, като само се взираха в мен.
  -И така, Клара- започна делово Ерик- разговарях с Командира, след като Итън ми каза какъв е проблема. Единственото решение е да притъпим Дарбата ти...- той млъкна, чакайки да види реакцията ми. Аз обаче не го разбрах.
  -К-какво имаш придвид?- Попитах бавно, разтрисайки се от поредната ледена вълна, която ме заля.
  -Дарбата ти е излязла извън контрол- обясни Ерик- претоварила си я и това е причината тя да стане неконтролируема. Единственият начин да възвърнеш контрола си над нея е, като преди това я изключим насила. Но ти не трябва да се противопоставяш на това решение- с тези думи Ерик даде знак на двете Черни качулки да се приближат. Итън приклекна отново до мен и стисна ръката ми. Усмихна ми се в опит да ме успокои.
  -Всичко ще бъде наред- намигна ми той. Но всъщност и той трепереше и не можеше много добре да го прикрие. Очите му хвърляха обезпокоителни пламъци на тревога. Преди да осъзная какво се случва, Ерик вдигна ръкава на едната ми ръка. Това беше номер. Нарочно се беше възползвал от невниманието ми, предизвикано от очите на Итън.
  -Какво правиш- изпищях аз, почти възвърнала силите си. Опитах се да отдръпна ръката си, но Черните качулки се притекоха на помощ и хванаха здраво тялото ми, за да не се движа. Вече знаех каква беше идеята им за укротяване силите ми... за контролиране на Дарбата ми. Като ме упоят с гадните стрелички! Мислех си, че отдавна ги бяха забравили! Това идея на Командира ли беше??? Щях да я убия... освен ако не се спомина първа. Последното, което видях беше забиващата се игла в кожата ми. После извърнах поглед и се загледах в червените очи над мен...

Момчето с червените очи- Книга Втора От Поредицата "Черните Качулки"Where stories live. Discover now