Момчето с червените очи- Книга Втора От Поредицата "Черните Качулки"

Двадесет и четвърта глава

-Как смееш да отвличаш Алина и да посягаш на Матю, Ерол? Нямаш ли поне капчица човещина???- попитах Командира с най-злобния тон, на койтобях способна. Той ме изгледа накриво за кратко, след което се усмихна, сякаш нищо не се е случило. Вдигна ръка в опит да ме успокои. Няма да му се получи. Всеки път щом погледнех Матю, сърцето ми кървеше от болка. Не го познавах толкова добре, нито ми беше толкова близък, но все пак ме беше защитил и се беше опитал да ми помогне. А аз му дължах живота си, защото ако Ерол ме беше намерил до Алина, опитвайки се да я спася, щеше да ме убие, без да му мигне окото. Една самотна сълза потече по бузата ми, когато видях безпомощното отпуснато тяло на Матю. Не можех да преценя дори дали диша- не помръдваше. Върнах погледа си върху Командира. Щях да го посека. А пък и щом никоя Червена качулка не посмя да се изпречи на пътя ми, победата ми беше гарантирана. Ерол беше слаб, това си му личеше. Приличаше на госпожа Ж., но тя поне притежаваше скрита сила, докато той беше хилав.
-Стига, Клара- каза ми Командира.- Матю си го заслужи. А ти не можеш да сториш нищо. Нямаш право. Защото аз командвам тук.
-Ти пък ще ми кажеш- просъсках в отговор.- Ще го направя и няма да ми мигне окото. Ще те убия!
Ерол се засмя на глас.
-Ти??? Слабото момиче, което няма сила да си изяде обяда???
Не трепнах при това определение. Можех да си ям обяда, стига за исках!!!
-Нямаш право да нараняваш невинни хора- и с тези думи замахнах с ножа към лицето на Ерол. Мислех си, че ще го изненадам и ще му оставя белег. Но дори не успях да го достигна и да му оставя драскотина. Той... ме беше хванал. Изглеждаше немощен и хилав, но беше невероятно бърз и силен. Сега разбирах как беше нападнал Матю. Не вярвах, че в този човек има такава сила. Така ме стисна за китката, че ме принуди да изтърва ножа. Свих се от болка и изскимтях. Люк се впусна към мен, но Ерол вдигна ръка и безмълвно му заповяда да остане на мястото си. Явно щеше публично да ме накаже за неподчинението, което бях проявила. Другите Червени качулки ме гледаха изумено. Не можеха да повярват, че се бях изправила сам сама пред Командира. Явно го бях подменила...но най-вече се бях надценила сама себе си. Не бях тренирала и не бях готова, за да се изправя пред Командир. Но откъде можех да знам, че е толкова силен?!? С мъка погледнах към Люк и Алина. Люк кипеше, готов да се втурне да ми помогне, а Алина се опитваше да ми покаже нещо. Гледаше надолу към пода в краката ми. Проследих погледа й. Ножа. Беше точно в краката ми. Нямаше как да се пресегна, Ерол ме държеше прекалено здраво. Трябваше да измисля план по най-бързия начин. Хайде, Клара, от това ти зависи жалкия живот!!! Да! Сетих се! Щях да се правя на актриса. Дано да се получи. Изпъшках, потреперих и подбелих очи. Отпуснах тялото си, молейки се да не извадя рамото си, тъй като останах да вися на ръката, за която ми държеше Ерол. Той почти веднага ме пусна, хващайки ме през кръста, за да не се строполя на пода. Момчетата около мен започнаха уплашено да шушукат. Чух изречения като "той пак използва Дарбата си" и "ще я убие със силите си". И тогава разбрах. Ерол не беше силен физически, а изпозваше Дарба. Контролираше Червените качулки чрез допълнителните сили, с които разполагаше. Наказваше ги и ги заплашваше. Играеше нечестно.
-Е, както виждате- каза тихо Ерол, но в същото време достатъчно високо, за да го чуят всички- тя не е по-различна от вас. Моите способности й влияят така, както на всички останали. Тя била човек като всички нас- с тези думи той се изсмя отново, сякаш това беше най-забавното нещо на света.- Някой друг да има желание да се изправи срещу мен?
-Ти си чудовище- изкрещя познат глас. Алина. Леко отворих очи, но не достатъчно, за да се разбере, че съм будна. Пог.иднах към Алина. Бореше се в ръцете на Люк, на ръба да заплаче, опитвайки се да се докопа до Ерол и вероятно да ме прекърши врата. Когато поглидна към мин с насълзени очи, аз бързо отворих своите и й намигнах. За секунда тя остана неподвижна, невярваща, че това се е случило. Погледна към Люк, на когото устата му беше зяпнала толкова много, че щеше да глътне муха. И той ме беше видял. И двамата за секунда се окопитиха. Алина продължи артистично и драматично да си гърчи в ръцете на Люк, но вече не със силата отпреди малко, а той просто я задържаше с подобие на усмивка на лицето. Човек отстрани би си помислил, че му доставя удоволствие да се бори с побесняло момиче, но аз знаех, че причината беше друга. И двамата очакваха действията ми с нетърпение. Не знаех дали и други не бяха видели моментното ми отваряни на очите, но предполагах, че никой няма да посмее да си отвори устата. А пък и сега щях да действам. Докато Ерол следеше истеричния изблик на Алина, аз бавно прокарах ръка по пода, докопвайки се до ножа. Когато обвих пръсти около дръжката му, вече се чувствах непобедима. Знаех какво да правя. С бързо и непредвидимо движение замахнах за втори път към Ерол. Този път той нямаше шанс. Ножът потъна в плътта, а Командирът изкрещя в агония. Не знаех къде съм го уцелила. Отдръпнах се назад, изваждайки ножа. Погледнах към падащото му тяло. На стомаха му се появи голямо кърваво петно. Бинго! Този път се разнесоха викове от Черевните качулки. Някои бяха изненадани, други уплашени, трети може би ядосани. Двама- трима се втурнаха към предводителя си. Или го уважаваха и му се подчиняваха своеволно, или просто се повчувстваха длъжни да ме помогнат. Иначе щеше да е много очевидно, че Командирът е нежелан.
Изпълзях далече от Ерол. Хванах китката, която той беше стискал и потреперих от болка. Вероятно той наистина се беше опитал да използва Дарбата си върху мен. Аз просто отново бях придвидила действията му и бях ускорила нещата. Може би си беше помислил, че Дарбата му ми е подействала по-бързо от обикновено... което ми напомняше... какво ли беше сторил на другите момчета, щом повечето от тях си страхуваха от него? Какво беше сторил на Люк, щом в очите му всеки път се четеше ужас, когато Ерол беше наоколо? И... какво ли беше сторил на Матю? Изпъшках, когато се опитах да стана. При суматохата бях забравила ножа си на земята. Обърсах го в дрехите на Ерол и го вмъкнах в ръкава си. Преглътнах изумено когато видях сините отпечатъци по китката си. Ерол не беше щадил силата си. Цял месец щях да се наслаждавам на... творението му.
-Клара- извика Люк, бързайки към мен. Алина куцаше слид него. Изглеждаше толкова щастлива. Не че се учудвах. Тя и със счупена глава пак щеше да се усмихва.
-Алина- протегнах ръце към нея. Тя приклекна и двете се прегърнахме.- Толкова се радвам, че си добре- казах й на ухо.
-О, повярвай ми. И аз МНОГО се радвам, че ти няма нищо. Изкара ми акъла. Бива си те, момиче. Запиши се на актьорско майсторство.
-Е аз съм си готова за сцената- ухилих се в отговор.
-Момичета, трябва да тръгваме. Не е добре да седите тук. Пълно е с хора, да отидем на по-спокойно място- предложи разтревожено Люк. В момента беше себе си- без преструвки, използващ глупави обръщения и правещ се на готин... просто мил и добър, готов да помогне на другите.
-Люк, погрижи се за Матю- насочих поглед към все още неподвижното му тяло. - Ние ще се оправим. Заведи го в медицинското крило, ще се чакаме в стаята ми.
Люк кимна и бързо освободи Матю от въжетата. Внимателно го повдигна и преметна през рамо, така че главата му да виси назад. Когато видях гърба на Матю, изтръпнах от ужас. Целият беше одран... одран или като че го бяха бели с камшик. Неее, стига де, това се е случвало само през Средновековието... кой нормален би го направил в днешно време? Сама можех да си отговоря на този въпрос.
-Ерол е злобен нещастник- изскърцах със зъби през сълзи. Не можех да гледам Матю в това състояние. Алина допря ръка до моята. Знаеше, че съм нещастна и се опитваше да ми помогне по някакъв начин.
-Хайде да отидем в стаята ти. Моэе ли да станеш?
Кимнах й леко и бавно се изправих на крака. За момент затворих очи и останах неподвижно. Явно все пак Дарбата на Ерол беше изцедила силите ми. Дори да не я бях усетила на момента, сега като че ли вече знаех какво представлява. Имаше за цел да наранява хората, но на мен ми действаше като успокоителните стрелички - просто ме омаломощаваше. За нормалните Качулки тази Дарба би била проклятие, но на Ерол това му вършеше чудесна работа, защото по този начин можеше безпроблемно да контролира войниците си. Да ги наранява и да отслабва силите им, да се възползва от тях и... бавно поклатих глава. Просто исках да го убия. Но тогава се сетих за Алина. Тя беше убила човек- момиче и сега това щеше да й тежи на съвестта цял живот. Тя не си го признаваше, но знаех, че това за нея е болна тема. Макар че го беше направила като отмъщение в момент на слабост, това щеше да остави ярък отпечатък в спомените й. Доста неприятен отпечатък, бих казала. А и аз не бях убийца. Не бях и престъпница. И никога нямаше да бъда.
С много мъки стигнах до стаята си с помощта на Алина. И двете бяхме като гърмяти зайци. Всяка я болеше нещо. Влязохме в стаята ми и седнахме на леглото. Намерих една аптечка в банята и я подадох на Алина, за да се погрижи за най-дълбоките си рани. Имаше доста драскотини по ръцете, но иначе беше добре. Тя свали потника си и остана по сутиен. Не можех да не забележа големия белег, минаващ през ребрата й. Щях ли да бъда нахална, ако я попитам откъде й е? Е, аз си бях нахална по природа.
  -Алина... може ли.да попитам откъде ти е този белег? Бил е от доста дълбока рана. От какво е?
  Алина погледна към белега и прокара пръсти по назъбените му очертания.
  -Това е нещо като спомен от деня, в който убих Зира... така де, момичето, което уби собствения си брат- билзнак и аз реших да й отмъстя.
  - Но ти искала ли си я да я убиеш?- попитах тъжно. Не можех да повярвам, че Алина, такова невинно и мило момиче би убило човек.
  -Не-поклати тя глава. В очите й блеснаха сълзи. -Исках просто да я сплаша. Тя уби брат си! Но... битката загрубя и аз без да искам... я убих. Или по-точно тя умря от кръвозагуба- Алина извърна поглед. Този спомен й причинямаше болка. Не исках да задълбавам повече.
  -Но ти се обвиняваш за смъртта й- допълних бавно. Знаех го. Бях сигурна. - Недей. Ти не заслужаваш това. Не се тормози. Станалото станало. Сигурна съм, че не си била виновна.
  Очите на Алина отново се насълзиха. Май ябях разчувствала.
  -Ооо, Клара. Толкова се радвам, че те срещнах. Ти си чудесна приятелка. Ще бъдем страхотен екип - тя отново ме гушна и леко ме стисна, за да покаже привързаността си. Някой си прокашля на вратата. Двете се пуснахме и погледнахме едновременно към Люк. Изглеждаше изморен и разтревожен. Все пак приятелят му беше пострадал доста тежко.
  -Клара, ти си най-лудото и едновременно с това смело момиче, което някога съм познавал- отговори той откровено.- Честно казано, малко си плаша от теб.
  Двете с Алина се засмяхме заедно. Потупах свободното място на леглото до себе си, показвайки на Люк да седне. Днес щях да забравя за малко нахалния му опит да ме целуне. Взех малко памук с кислородна вода и бавно го прокарах по разранената си китка. Стиснах зъби и не издадох и звук.
  -Дай на мен- предложи Алина и взе памука. Вдигна поглед към мен и тръгна да казва нещо. Отвори уста и я затвори. Лилавите й очи се разшириха от изумление.
  -Какво?-попитах неразбиращо.
  -Стига бе- каза само тя и продължи да се взира в мен.
  -Кажи де- настоях аз.
  -Очите ти промениха цвета си- отговори Алина. -Ерол е оставил отпечатък върху теб завинаги. Ти не си го почувствала, но вътрешно си била толкова силно наранена, че Дарбата ти е отразила това с промяната на очите ти.
  Ахнах. О не! Розови очи ли щях да имам???
  -Моля те, кажи ми, че поне са нормален цвят -изстенах. Това сега ми беше най-важно.
  Люк и Алина се засмяха. Червената качулка също ме гледаше съсредоточено.
  -Е, по-нормален цвят са от моите и тези на Итън, но пак клонят към... странното- каза Алина ухилено. Стана и ме задърпа към банята, за да се видя в огледалото.
  -Тадаааа- показа отражението ми и се ухили победосно.- Вече си буреносен облак. Честито!
  Очите ми бяха сребристосиви. Майко мила!

'Бележка от автора'
  Предупреждавам, че няма да мога да качвам толкова често нови глави в края на учебния срок, но ще пиша винаги, когато мога. Иииии сега, тъй като някои читатели държаха да видят Алина, ви я показвам:

Забележете, с ЛИЛАВИ ОЧИ Е 😍😍😍
Не знам за вас, обаче моят ден беше СУПЕР СКАПАН. В последните 30 секунди преди олимпиадата по английски разбрах, че имам олимпиада по английски днес. По време на часовете. После пък като свърших олимпиадата, правих класно по БЕЛ, на което не можах да превключа на правилния език... уникален ден!