Момчето с червените очи- Книга Втора От Поредицата "Черните Качулки"

Шестнадесета глава

  Несигурно заизвивах пръстите си. Не бях готова за никакви тренировки. Още спях.
  -Готова си- отвърна ми Итън сякаш чул мислите ми. Мразех да ме четат като отворена книга!- Хайде, ела. Алина ще ти покаже какво да правиш.
  Тръгнах несигурно след него. Черните качулки наоколо спираха за малко тренировките си, за да ме погледнат. Всеки любопитстваше да види новото попълнение в отбора. Изправих раменете си и повдигнах леко глава. Тръгнах по-уверено напред. Не трябваше да се срамувам. Това беше новото ми семейство. Донякъде. Поне така ми каза Алина. Не знаех дали да вярвам. Но все пак щях да покажа на всички, че не бях просто някакво дребно и смотано момиче. Бях конкуренция, достойна за уважение. Ъъм, не знаех кой беше конкеренцията... както и да е. Да не си развалям звездния миг :-D
  -Клара, ти се събуди- извика Алина и радостно заподскача към мен като малко момиченце.- Как си? Почина ли си? Госпожа Ж. каза да те оставим да се наспиш, защото ти е дошло в повече напрежението. Но сега щом си будна, ще е добре да потренираш с нас.
  -Добре съм, но... не знам дали е добре да тренирам. Все още не съм сигурна, че мястото ми е тук. Едва приех, че имам Дарба, а вече искате и да се уча да я контролирам.
  -Ти можеш да я контролираш, всички го видяхме- включи се и Ерик в разговора, като скръсти мускулестите си ръце пред гърдите. До него Алина изглеждаше като дребна вейка. Никой не би предположил, че тя може да бъде мнооооого силна.- Сега просто ще развиваш скорост и бързина, ще тренираш рефлексите си, ще ставаш все по- жилава и издържлива... такива неща, полезни и необходими за изпълнението на възложените ни задачи.
  -Но какви са тези задачи?- Попитах отново. Отбивах номера с тренировката. Сега поне щяхме да си поговорим. Всеки път ми говореха за едно и също нещо, как трябвало да се подготвям много, но никой не ми казваше за какво се подготвях. Ерик, Итън и Алина се спогледаха.
  -Подготвяш се да изпълнение на мисии -намеси се друг глас. Обърнах глава. Госпожа Ж. или Командира, както я наричаха тук. Та тя беше просто една млада жена! Не изглеждаше по-специална. Имах чувството, че беше по-слаба и от мен. Но и тя като Алина имаше здраво и жилаво тяло. Личеше си, че поддържа форма. Беше вързала косата си на мъничко кокче. Веждите й бяха тънки и изписани и правеха лицето й още по-малко. Носеше дълъг пуловер, подчертаващ стройната й фигура.  Никой не би предположил, че двайсетгодишни мъже биха я наричали Командир и биха й се подчинявали.
  -Мисии?- Край. Оттук нататък исках точен и ясен отговор без милион заобиколки.
  Госпожа Ж. въздъхна.
  -Да, Клара. По принцип работата ни е да помагаме на ЦРУ. Под прикритие.
  -Моля?!? Помагате на ЦРУ, но те не знаят за вас?!? Що за измишльотина? Защо им помагате? Те имат ли нужда от вас изобщо?
  -Нямаш си на представа колко си нуждаят от нас- отвърна Командира.
  -А защо вие не им се представите щом им помагате?
  -Как мислиш, Клара?- Промърмори Итън.- Ако такава организация разбере, че на света съществуват хора с Дарби, полезни за какво ли не, няма ли да ги затворят всички, за да им правят експерименти? Все едно да намериш русалка и да не ти е любопитно как се е появила, откъде и защо.
  Защо сравни хората с Дарби с русалка???
  -Трябва да се крием. Никой не бива да разбира за нас. Но това изобщо не ни пречи да помагаме на хората- залавяме престъпници, предотвратяваме убийства, връщаме откраднати предмети на собствениците им, спасяваме отвлечени деца... полицията невинаги може да се справи с всичката престъпност по света.  Понякога дори я пренебрегва. Затова ние винаги сми насреща. За кратко спряхме с мисиите, за да натрупат повече опит Черните качулки. Но сега повечето вече са готови да прозължат напред.
  Настъпи кратко мълчание. Всеки мислеше за нещо.
  -Ами Червените качулки? Разбрах вече, че те използват Дарбите си за собствена изгода. Това лошо ли е? Вие не го ли правите също?
  -Не и по този начин. На тях им доставя удоволствие да рушат това, което ние изграждаме. Ако ние помогнем на дете, те биха го убили, ако това ще им донесе пари или нещо друго в тяхна изгода- госпожа Ж. обясняваше все по-разпалено. Личеше си, че двете групи се ненавиждат. Още малко и направо щеше да скочи да ходи да ги бие.- Въпреки това те също се крият- продължи тя.- Искат слава, но се боят от това, от което се боим и ние. Да бъдат разкрити. Затова всяка група действа според правилата и целите си и се бори за постигането им, но действа тайно  и под прикритие.
  -А защо просто не се разберете кой какво да прави и не се обедините?- Попитах объркано.- Със сигурност често имате общи намерения.
  Ерик и Итън се подсмихнаха и поклатиха глави. Командирът ме изгледа с повдигната вежда и крайчетата на устните й едва едва се повдигнаха в леко подобие на усмивка.
  -Това няма как да стане- отговори тя.- От години се съревноваваме и пазим териториите си. Никой не стъпва в чужда територия. Всеки пази и се грижи за съотборниците си и не се меси в делата на другите Качулки.
  -А защо ги наричате качулки?- Попитах объркано. Вече толкова пъти зададох въпроса "А защо...?", че сечувсхвах като някакъв репортер.- Освен че вечно ходите с качулки, има ли друго обяснение?
  -Алина измисли това име и оттогава започнахме да го използваме. Ние сме Черните качулки, а лошите са Червените качулки. Те винаги носят червени дрехи сякаш имат екип. А ние винаги носим черно. Без някога да сме го решавали.
  -И аз се обличам в черно, но това не ме прави Черна качулка-измормих под носа почти на себе си. Командирът ведната ме чу.
  -Напротив, ти вече си една от нас. Трябва да го приемеш. Трябва да ни приемеш.
  -Аа... имам още един въпрос- побързах отново да се намеся. Още не се чувствах съвсем на място около тези странни хора и не исках да ме добавят в някакъв въображаем кръг.- Защо почти всички са мъже? Защо вие и Алина сте единствените жени?
  -Защото Дарбата се появява най-често при мъжете. Много рядко при жените. А ако се прояви при жена, тя е много по-силна отколкото при мъжа. Затова всички толкова усилено търсят момичета. Те могат много да помогнат на групата и да я напровят по-силна.
  -Да, доколкото разбрах, Алина е убила момичето на Червените качулки- отговорих и погледнах Алина. Тя сведе глава и стисна устни. Ерик я прегърна окуражително през раменете и ми хвърли свиреп поглед за това, че съм обидил момичето му. Аз изобщо нямах това намерение. Така се получи. Даже харесвах Алина и се надявах да станем добри приятелки.
  -Точно така- отвърна Командира.- Затова сега толкова усилено търсят ново попълнение на групата. Ти им беше голямата надежда, но провали шансовете им за повече сила.
  Отново последва мълчание. Не исках да разпитвам повече. Засега ми стигаше тази информация. И без това ми се зави свят.
  -Добре, мисля, че й стига тази информация за днес- обади се Итън, докато си обличаше черна тениска. Отклоних поглед от стегнатия му корем. Трябваше да свикна, че ще говори вместо мен. Още се съмнявах в способностите му да чете мисли.
  -Да и аз мисля, че е време да започваме тренировка. Починахме си достатъчно, сега е ред и на Клара да се помъчи като нас- намеси се и Алина отоново ухилена. Отдръпна се от Ерик, целуна го набързо и се приближи до мен, като ми хвана ръката. Започна да ме дърпа към една оградена малка стаичка в ъгъла на залата. В нея имаше една боксова круша, мек килим и няколко закачени на тавана висящи вериги. Приличаше повече на стая за мъчения отколкото на тренировъчна зала.
  -Какво е това чудо???- изскимтях аз, готова са се дърпам, само и само да не влизам там. Зад мен Ерик, Итън и госпожа Ж. продължиха да си шушукат. Когато се обърнах към тях, те спряха да коментират, а госпожа Ж. им показа с поглед да вървят след мен. Обърна се и с величествена крачка излезе от залата.
  -Хайдеее, влизаай- продължи Алина, заобиколи ме и ме забута отзад по гърба, за да ме вкара в стаята. Накрая трябваше да се предам. Нямах избор.- Я стига, не е толкова страшно. Ще се справиш. По-силна си от мен първия път. Аз бях тотално желе!
  Това не ме успокояваше. Трябваше да измисля някакво оправдание.
  -Ама аз...- започнах колебливо.
  -Неее, изобщо не се опитвай да се измъкнеш- Алина вдигна ръката си, за да ме спре.- Няма смисъл да измисляш оправдания. И аз опитах в началото, повярвай ми. Нищо не помогна.
  -Така ли?- Попитах шепнешком.
  -Абсолютно- отговори Алина също шушакаща.
  Значи щеше да се наложи да тренирам.
  Когато всички влязоха в стаята, направо ме хвана клаустрофобия. Стана ми задушно и горещо.
  -Какво ще правим сега- попитах вече с липса на надежда в гласа. Нямах шанс срещу тези хора. Те бяха тренирали и знаеха какво да правят. Аз само размахвах ръце и крака във всички посоки, за да отърва кожата си. Нямах никаква техника. И докато чаках някой да ми отговори, най-ненадейно Алина скочи върхе мен и ме повали на земята. Усмивката й се беше изпарила от лицето и изглеждаше напълно съсредоточена в това, което правеше. От това ми стана смешно. Та ние просто тренирахме. Защо всички го взимаха толкова насериозно? Започнах да се кикотя неудържимо. Алина ме погледна учудено. Ерик скръсти ръце и ми хвърли странен поглед. Итън изобщо не го виждах от легналото положение, в което се намирах.
  -Защо се смееш, Клара- попита сериозно Алина.- Няма да ти е смешно, ако наистина те нападнат.
  -Вече са ме нападали няколко пъти- отговорих, като все повече се заливах от смях. - О-още съм жива хахахахах- свих се, защото корема започна да ме боли. Алина хвърли поглед на Ерик, с който сякаш го питаше дали съм нормална и какво да прави с мен. И той реши да се намеси. Дойде при мен, кимна на Алина да се отмести и с една ръка гребо ме изправи. Смехът ми заглъхна. Той ме хвана за гърлото и ме допря до стената. Въздухът започна да се изнизва от дробовете ми.
  -Не се прави на лигла, Клара. Това е сериозно. Имаме работа, а ти само ни бавиш и ни губиш времето с пубертетските си глупости.
  -Т-ти същ-що си в п-пуберт...- опитах се да изхъхря аз. Усещах как кръвта се изцежда от лицето ми.
  -Достатъчно, Ерик -обади се Алина. Той веднага ме пусна. Паднах на колене и се опитах да си поема въздух. Започнах да схващам какво се случва. Стана ми ясно, че това не беше просто игра. Всичко си беше съвсем сериозно. Изправих се с мъка и залитнах, хващайки се за врата. Утре щях да имам синина от пръстите на Ерик. Алина ме подхвана и ми помогна да седна на земята за малко.
  -Сега разбираш ли колко важно е да се тренираш?
  -Д-да.
  -Добре, поеми си още малко въздух и да започваме- тя стана и оправи косата си, като прибра изпадналите от опашката си кичури. -И ако не искаш да завършиш деня си в медицинското крило, ти препоръчвам да се стегнеш и да вземеш нещата под контрол. Гаджето ми понякога е доста избухливо.
  - Да, забелязах- отвърнах тихо, страхувайки се да не са ми прекъснали гласните струни. А мое задължение беше да се науча да се бия, за да мога да отвърна на удара следващия път.

***

  Половин час по-късно вече можех да стоя изправена и да дишам по-свободно. Пред мен стоеше Алина с леко раздалечени крака, готова да скочи и да ме нападне. Ръцете й бяха до тялото, леко свити и с разперени пръсти. Аз от друга страна просто стоях срещу нея като пълно дърво. Виждаше ми се адски тъпо да позирам като в някакъв филм. Не мислех, че това можеше да ми помогне. Не мислех, че нещо щеше да ми помогне! Щях да стана за смях! Вече се виждах легнала на земята, гледаща лицето на Алина над себе си. Разтърсих глава, за да махна разсейващите мисли. Защо пък да не се справя? Поне щях да опитам. Нищо не губех. Реших да атакувам първа. Нахвърлих се върху Алина, като внимавах да не я нараня сериозно. Започнах за сипя удари върху нея. Разчитах на бързината и силата, появили се с Дарбата ми, която призовах. И точно когато си мислех, че съм победила и тя няма да направи нищо, за да се защити, някой скочи върху мен и допря нещо остро във врата ми. Замръзнах, ококорила широко очи.
  -Итън, какво правиш- изписка ужасено Алина.
  -Спокойно, върша си работата- отвърна той, обърна ме с лице към себе си и силно ме разтърси. -Коя си ти и  защо лъжеш, че не знаеш за Дарбата си???

'Бележка от автора'
  Хорааа, по Коледа наистина стават чудеса😃😂 (въпреки че тя мина) и ето че пак качвам нова глава и този път е по-бързо написана. Какво мислите?