Момчето с червените очи- Книга Втора От Поредицата "Черните Качулки"

Петнадесета глава

  Устната ми беше сцепена. На главата ми излизаше цицина. Ръката ми кървеше. Очите ми смъдяха. Виеше ми се свят. Едвам ходех и се клатушках. Иначе бях супер! Алина ме придържаше, макар че самата тя не беше много по-добре от мен. Ръцете й още трепереха и леко залиташе отвреме навреме. Често поглеждах към Ерик, за да видя реакцията му и виждах, че всеки път щом Алина се намръщеше от болка, той като че искаше да тръгне към нея, за да я подхване и да й помогне, но после нещо го спираше и той продължаваше да ходи малко по-встрани, наблюдавайки ни сърдито. Не му беше приятно, че е трябвало да остави Алина сама с мен. Вече на всички им беше ясно, че бях откачалка. Итън пък постоянно риташе камъните по шосето и си мърмореше под нос. Беше прибрал ръцете си в джобовете на якето и беше сложил качулката си. Признавам, че изглеждаше... ух, има ли смисъл изобщо да ви обяснявам? Уникален както винаги. Като видя, че го гледам, набръчка още повече челото си, сложи слънмевите очила, като скри огнените си очи и наведе глава. Определено нещо го човъркаше отвътре. Всички Черни качулки бяха много умислени. Нещо не беше наред. Само Алина се опитваше да разведри обстановката. Бях й много благодарна и разбирах защо всички толкова я ценяха. Без нея Черните качулки нямаше да са същите. Трябваше им момиче -водач, а Алина беше идеалния човек. Ама... още не бях наясно защо имаше само две жени в цялата тази група от Черни мъжки качулки.
  -Казвай, Алина- казах настоятелно. -Дължиш ми много обяснения. Вече се чувствам странно и необикновено. Може и да ги повярвам на щуротиите. Но само на някои - уточних аз.
  Алина се изхихика.
  -Ти си избери на кое да вярваш- отговори ми.- Аз ще ти разкажа всичко.
  -Слушам -отвърнах. -И без това имаме доста път- добавих уморено. Алина кимна и за очна за обяснява:
  -Като за начало ми кажи как мислиш, че се появава Дарбата ти? Кога усещаш, ме ставаш по-силна? Кога тялото ти става неконтролируемо?
  Сериозно се замислих над въпроса й. Та това се случваше постоянно. Как можех да го определя? Имаше ли определено време, в което да се появява?
  -Какво изпитваш когато силата ти се появи?- помогна ми Алина. Оох, знаех си, че силата ми не беше нормална! Нямаше на света обикновено момиче с такива способности, които да му помогнат да надвие цяла група момчета. Група!!!
  -Изпитвам...- започнах колебливо. Какво изпитвах? Какво ли не! Например когато се биех в училище с момчетата бях бясна и полудяла. В повечето слечаи изпитвах едно и също. Като ме нещо прищракваше в мозъка ми и аз откачах.- Изпитвам всякакви силни чувства. Нямам нещо определено- гняв, наскоро започнах да чувствам и страх, ужас, бяс и тн. Не знам...
  -А какво чувстваш най-силно? Кое се появи днес, когато силите ти се събудиха? Защото това чувство е свързано със силите ти. С Дарбата ти. Знаеш кое е. Ще се сетиш- продължи да настоява Алина. Отметна един кичур коса от лицето си с нервно движение сякаш нямаше търпение да чуе думите от моята уста.
  -Гняв. Ярост или нещо такова. Поне това чувство помня, че последва връхлетялата ме сила- прошепнах отнесено. -Не бях толкова ядосана, колкото решителна, но въпреки това гневът се появи от нищото и ме заслепи. Беше странно!
  -Да, точно така- потвърди Алина.- Права си. Дарбата ти се отключва, когато се ядосаш. А поискаш ли да използваш силите си, то това означава, че трябва да търпиш последствията и от появилата се ярост.
  Последва мълчание. Вероятно всяка мислеше за последствията от собствените си постъпки в резултат на гнева.
  -Искаш да кажеш, че всеки път щом се ядосам, Дарбата... Дарбата ми се отключва??? Ама... това означава, че тя е постоянно отключена- запънах се аз. Веднага се сетих за милионите пъти, в които се вбесявах от нищото и си го изкарвах на някого или нещо наоколо. Погледнах надолу към разранените си кокалчета на ръката- поредното доказателство, че не бях нормална. Разбих стена с юмрук... когато бях ядосана, че не успявам да си натъпча.ечебниците в чантата.
  -Ами... все още не разбирам напълно. Мога да тичам по-бързо от обикновените хора и скачам през десет стълби без да се пребия. И това го правя дори когато не съм ядосана. Как става това?
  Алина се усмихна като на себе си. Явно и тя имаше своя история, цветна като моята.
  -Ооо, трябва да опиташ скок от по-високо! Скачала съм от балкона си. Живея на 12-я етаж!
  -М-моля?!? Ти сериозно ли- облещих се аз. Очите ми щяха да паднат от изумление. Тя да не би да си измисляше? Та това беше невъзможно! Е, то и още много други неща бяха немъзможни, но се случваха. Съзнанието ми крещеше, че вече нямаше нищо невъзможно в този живот.
  -Тепърва ще научаваш нови неща за Дарбата си. От една страна е трудно да живееш с нея, но от друга е доста полезна, когато се научиш да я контролираш. А ти днес се справи доста добре като за новобранец. Дори не знаеше, че я имаш, но успя да я контролираш. При някои хора товя става едва след години тренировка!
  -А какви са тези тренировки?
  -Ще видиш- Алина посочи с глава Итън и Ерик.- От утре започваш тренировка с тях двамата и мен. Бързо ще навлезеш в ритъма на деня- тренировки, почивка, тренировки, подготовка за мисии... ох, най-накрая!
  -Какви мисии?
  -Ще видиш- намигна ми Алина, хвана ми здраво за ръката и си затананика весело. Със съвсем леко почти незабележимо кимване на главата показа на Ерик, че е приключила с разговора ни насаме. Другото щях да го разбера по-късно. Той ведната извъртя глава и забърза крачка,  за да ни настигне. Присъедини се към нас и преметна собственически ръка през рамото на Алина. Изглежда, че тя нямаше нищо против. Изправи се леко на пръсти и го целуна бързо по устните. Той й отговори с бърза целевка по носа. Двамата започнаха да се хихикат и да си шешукат влюбено, като че нямат други грижи. Ето това беше живот! Просто трябва до се влюбиш и вече всичко ти се вижда като рай!