Момчето с червените очи- Книга Втора От Поредицата "Черните Качулки"

Четвърта глава

  Изсуших си косата по най-бързия начин. Бях под някакво напрежение без да разбирам защо. Нещо отвътре ме глозгаше, сякаш някой криеше нещо от мен или аз не знаех цялата истина. Не знаех защо се чувствам така. Не ме свърташе на едно място. Внезапната поява на странната двойка Алина и Ерик обърка всичко. Да, можех да понеса изсипването на кофа с вода върху мен и почти не обърнах внимание на опита за арест, но нахлуване в банята вече беше върхът! Тръснах се уморено на дивана. Потърках слепоочията си и се зачудих какво да правя до края на деня. Не исках повече произшествия, така че нямаше да излизам. Макар че вече беше ясно, че това не е гаранция, че няма да стане някоя беля вкъщи. Те всички гадости се пренасяха при мен, където и да бях. Станах и си направих сандвич на тостер с кашкавал. Щях да хапна набързо и да се цапна пред телевизора до края на деня. В момента беше 13 часа, така че имах време за поне два романтични сълзливи филма. Щях да започна от "Най-доброто в мен" или "Последната песен". Филмите на Никълъс Спаркс винаги ме караха да рева и да използвам минимум две пакетчета сухи кърпички. Направих си два сандвича, купа пуканки и започнах гледането на телевизия с часове...

***
 
  Събудих се, стресната от някакъв шум. Огледах се сънено наоколо. Беше се смрачило. Часовникът до мин показваше 21 часа. Беше минало толкова много време. Бях заспала с купата с недоизядени пуканки. Баба се беше прибрала отдавна и спеше в стаята си. Разчистих около себе си и станах внимателно. Вратът ми се беше схванал от много седене на дивана. Направо бях хванала корени. Почти цял ден гледах филми. Пак чух неприятния шум, от който се събудих. Настръхнах. Звучеше като ходене по керемиди или катерене. Уф, това беше гадно! Дали не си измислях? Бях сама в стаята и всичко беше тъмно. Разтърсих крайниците си, за да стопля премръзналото си тяло. Обърнах се към прозореца и за малко да получа удар. Не! Май го получих! Имах чувството, че подсъзнанието ми е легнало на пода полумъртво. За пръв път усетих какво е страх. Сърцето ми щеше да изскочи. На прозореца отвън се виждаше сянка на човек. От външната страна. Как по дяволите се беше покатерил 14 етажа от външната страна?!?!? Изпищях ужасено. Човекът светкавично глава към мен и очите му проблеснаха на лунната светлина. Хванах ужасено лицето си в шепи, все едно това щеше да ме предпази. Този луд ли беше? Разпознах, че силуета принадлежеше на мъж, облечен целият в кървавочервени дрехи. На главата си имаше червена качулка. Отново извиках с цяло гърло. Не! Това не се случваше наистина! Това го даваха само по филмите? Как е възможно човек да се изкачи на толкова високо без да се пребие? Чавекът започна да чегърта по прозореца ми. Опитваше се да го отвори. Отстъпих крачка назад. Вече започвах да се паникьосвам.
  -Не! Махай се!- извиках с цяло гърло.- Махай се от прозореца ми!
  На вратата ми се почука. Втори път. Ставаше все по-настоятелно. Вече полудявах. Отвсякъде ме тормозеха. А баба ми си спеше спокойно. Много я интересуваше, че долу внучката й се бори да не получи инсулт. Изтичах и отворих вратата. Който и да беше, беше добре дошъл, само и само да ме спаси от червения силует на прозореца ми. Да, ама с отварянето на вратата пуснах още един червенооблечен тип. Ококорих очи и тръгнах да затварям вратата, но той я бутна с ръка и влезе. Отворих уста отново да извикам, но мъжът в червено със скоростта на светкавица ми запуши устата с ръка. Притисна ме към стената и ме погледна в очите. Щях да умра от ужас! Не, предпочитах петстотин пъти да ме заливат с вода разни старци отколкото да ме дебнат през нощта червени разбойници. Мъжът, държащ ме за устата извади някаква спринцовка. Така ли?!??! Щяха да ми дават наркотици. Започнах да се мятам в ръцете му. Опитах се да го ритна в краката,  но той предвиди действието ми и се отдръпна. Хвана ръцете ми с една ръка и ги изви зад гърба ми, докато с другата продължаваше да притиска устата ми. Започнах да се замайва от липсата на въздух. Опитвах се да дишам спокойно, но все повече се паникьосвах. Прозорецът още веднъж щракна и се отвори. В стаята влезе още един червен разбойник. И двамата бяха със закрити под качуките лица, но очите им светеха в тъмното. Държащият ме мъж подшушна нещо на другаря си и му показа спринцовката. Двамата се разбраха безгласно. Единият да ме държи, докато другият ми вкарва иглата във вената. Това го разбрах по погледите им. Затова събрах цялата си енергия и с рязко движение се извъртях, откъснах ръцете си от хватката на нападателя си и с все сила му забих десния си юмрук в лицето. Мъжът залитна и се хвана за носа. Събори една ваза и падна на колене. Другият веднага се опита да ме сграбчи, но аз побягнах през все още отворената входна врата. За щастие се сетих да светна по пътя лампата за стълбището. Втурнах се надолу по стълбите с ясното съзнание, че ме чакат 14 етажа надолу. Започнах да мисля трескаво как да постъпя и къде да отида. Дори не си бях представяла, че някой може да бъде толкова умел и нахален, че да влезе в собствения ми дом, за да ми дава наркотици. Поне разбрах какво е чувството страх. Чувство, от което ми изстиваха ръцете и краката и се появяваше голяма буца в гърлото ми. Опитах се да регулирам дишането си, но то продължаваше да излиза твърде насечено от дробовете ми. На горния етаж се чуваха стъпки на два чифта тичащи крака. Явно двамата червени разбойници искаха да ме унищожат за това, което им причиних- неприятности и трудности. Може би не бяха свикнали някой да им се противопоставя. Аз обаче не можех да седя безучастно. Усетих как гневът навлиза във вените ми, а с него и приятното зашеметяващо чувство, което ме караше да повярвам в себе си и способностите си, защото усещах, че ставам по-силна и по-бърза. Може би когато се ядосвах, сетивата ми се изостряха и концентрацията ми се повишаваше. Нямаше друго обяснение. Прескочих последните 10 стъпала на първия етаж и със засилка излязох от блока. Навън нямаше никой. Беше тихо и тъмно. Извиках. Викът ми отекна в празното пространство. Никой не отговори.
  -Помощ!!!- Извиках за последно, молейки се някой да ме чуе. Къде бяха хората? Не беше толкова късно вечерта. Продължих да тичам без посока, като се обръщах отвреме навреме, за да видя дали още ме преследват. Червените мъже не се откъсваха от мен. Вече започвах да се задъхвам. Очите ми се насълзиха от вятъра, ръцете ми се схванаха от усилието да тичам по-бързо. Точно когато се обърнах отново, за да видя преследвачите си, се бутнах в нещо топло и меко. Някакви ръце ме хванаха точно преди да падна и ме спряха. Отново започнах да се мятам. Още един червен разбойник ли?
  -Хей, хей, спокойно, аз съм- каза мъжки глас. Вдигнах глава с все още паникьосан поглед.
  -Ерик, ти ли си? Ерик, и-имаше някакви х-хора в ч-червено, к-които ме преследваха. Единият се опита да ми забоде спринцовка. Моля те, помогни ми.
  -Ерик, какво става- попита познат глас. И Алина беше тук.
  -Алина, побързай. Червените качулки са тук. Преследвали са това момиче- отвърна неспокойно Ерик. Алина се приближи и ме погледна притеснено.
  -Ти? Преследвали са те?
  -Т-те идват насам. Досега ме гонеха.
  -Алина, помогни на момичето, аз ще се оправя с тези идиоти. Да запомнят добре дали могат просто така да пускат успокоително в нечие тяло. Ще ги смажа- изсъска Ерик. Предаде ме в ръцете на Алина, която ме прегърна успокоително. Отпуснах се на земята треперейки. Закрих лицето си в шепи. Червените разбойници щяха да дойдат всеки миг. Къде бяха? Докато тичах, бяха точно зад мен. Изведнъж чух пропукване на камъче и секунда по-късно усетих силно пробождане от страната на левия хълбок. Извиках. Алина веднага се извъртя и вдигна ръка в момента, в който някой зад нея се опита да й забоде някаква игла. Погледът ми се размаза. Ерик се извъртя и с невероятна скорост се озова до Алина. Ритна мъжа в червено, който някак си се беше озовал зад мен. Той все още държеше спринцовката, с която ме беше убол. Примигнах в опит да избистря погледа си. Имах чувството, че сърцето ми забави ритъма си. Отстрани сякаш битката беше приключила. Не се чуваха гласове, нито шумове. Или може би аз не ги чувах. Обърнах глава по посока на Ерик и Алина. Двамата се приближаваха към мен. Започнаха да говорят нещо, но думите им бяха замазани и сякаш идваха от много далече. Различих отделни думи като успокоително, момиче, Червени качулки, Дарба. След това видях как земята се приближава шеметно бързо към мен и светът стана черен.