Момчето с червените очи- Книга Втора От Поредицата "Черните Качулки"

Двадесет и девета глава

"Гледна точка на Клара"

  Чувствах се като парцал, но бях най-щастливото момиче на света. Бях изморена, но не спирах да се радвам на Итън, който постоянно ме размяташе насам натам, отказвайки да ме пусне от прегръдките си.
  -Стига, Итън- засмях се и усетих как очите ми се напълниха със сълзи от туптенето в главата.- Моля те. Имам нужда от почивка.
  -Достатъчно, Итън- обади се и госпожа Ж.- Първо трябва да научим какво се е случило. Остави Клара на дивана.
Итън се нацупи престорено и нежно ме остави да седна. Отдъхнах си. Разтърках слепоочията и погледнах към Командира, която ме гледаше очаквателно.
  -Ерол направи нещо с мозъка ми.
  -Знам какво ти е направил. Нападнал е съзнанието ти с Дарбата си- отговори госпожа Ж.- Разкажи ми за престоя.
Как така знаеше? И преди ли се беше сблъсквала с такива неприятности?
  -Опитах се да издържа на атаката му, но той беше прекалено силен- продължих аз шепнешком, чувствайки се виновно.
  -Хей- Итън ме придърпа в прегръдките си.- Не си виновна ти. Никой не е издържал толкова дълго на Дарбата на Ерол. Чувал съм, че обикновено момчетата едва издържат и 10 секунди, преди да изпаднат в безсъзнание. Ти си много по-силна от нас.
  -Не мисля така- поклатих аз глава.-И не разбирам как първият път Ерол не вожа да ме покоси от първия път.
  -Не е знаел, че може да си толкова силна- включи се и Алина.
  Настъпи кратко мълчание. Не исках да мисля повече за мисловната атака. Време беше да разкажа на Командира как прекарах уникалните си няколко дни с Червените качулки.
  -Ами- започнах колебливо,- всъщност...
  -Имаш ли някаква връзка с Ерол?- прекъсна ме Ерик, обръщайки се към госпожа Ж., като ми хвърли предупредителен поглед, за да ми покаже, че има и по-важни неща за обсъждане от моя престой при Червените качулки. Въздъхнах. С него хич не се разбирахме. Той не ме харесваше, може би защото смяташе,че бях неподходяща компания за гаджето му с моя гаден характер.
  Госпожа Ж. погледна като гръмната. Въпросът я изненада.
  -Защо?
  -Когато отидохме при Клара, той те рисуваше. Не само че те рисуваше. Картината му беше перфектна, с всеки един детайл. Нереална. Не е възможно някой да рисува друг човек с такива подробности, освен ако няма негова снимка или човекът не му е позирал- Ерик извади картината, подпряна до вратата и най-безцеремонно я връчи на Командира.
  -Ерик-изсъска тихо Итън.- Държиш се малко грубо.
  -Просто искам истината- сви рамене Ерик. Алина го погледна обезпокоено. И тя не одобряваше поведението на гаджето си. Всички бяха длъжни са уважават госпожа Ж. Нямахме право на своеволия. Тя беше Командир, а не просто наша приятелка.
  -Ерол е мой брат- каза госпожа Ж. и въздъхна тежко, взирайки се собствения си портрет. Разтърка чело и ни погледна един по един в очите.- Не знам защо ме рисува. Врагове сме от години. Обещахме си, че ще седим далече един от друг и ще забравим роднинските връзки.
  Всички зяпнахме от изумление. Добре, това не го очаквах. После обаче се сетих за всички пъти, в които съм си мислела колко много Ерол прилича на Командира.
  -Ерол е твой какво?!?- Изпусна се Итън, но после се усети и смени тона.- Извинявай. Просто...
  -Ерол е твой брат???- обади се отново Ерик.- Твой брат!!! През всички тези години на омраза и конкуренция между Черни и Червени качулки, пазене на територия, битки... той... вие сте знаели, а ние, всички Качулки... просто се бием, защото така ни е казано и така сме научени- гласът на Ерик започна да се извисява. Алина хвана ръката му, но той беше прекалено разстроен от чутото и я дръпна рязко.
  -Е, в това има логика- измърморих под нос.- Забелязах доста прилики между теб и Ерол. Не само на външен вид, но и по държание. Но защо се мразите толкова?
  Госпожа Ж. не отговори. Гледаше тъжно към Ерик и Итън, знаеща, че е разбила сърцата им, като е скрила толкова важно нещо от тях. Те живееха с нея от години, а тя не им беше споделила, че смъртния им враг и човекът, който почти ме уби, всъщност е неин брат.
  -Хмм, добре- започна колебливо Алина, сменяйки темата.- Нека Клара да разкаже за престоя си при Червените качулки.
  Всички погледнаха към мен. Никой не искаше да задълбава разговора за роднинските връзки на Командира и чакаха с нетърпение да започна разказа си. Поех си дълбоко дъх.
  -Ерол ми показа мисиите на Червените качулки. Показа ми  къде ще бъде мястото ми в йерархията му, ако се съглася да се присъединя към групата му.
  До мен Итън се наежи. Хич не му беше приятно да слуша за Червените качулки.
  -Участвах в две мисии- продължих аз.- В едната и Алина участва- погледнах към нея, а тя ми се усмихна и ирисите й придобиха бебешки лилав цвят на обич.- В първата мисия аз бях просто помощник. Итън беше там...
  -Аз го изпратих- отговори Командира.- А и той настояваше да отиде, за да е сигурен, че няма да оплескаш нещата.
  -Обрахме банка- казах, мачкайки нервно косата си.- Моята задача беше просто да разсейвам охранителите, тъй като Люк беше главнокомандващия на мисията. И срещнах Итън- погледнах към него, а Огненоочкото ме целуна набързо по носа.- Втората мисия- потреперих, като се сетих за затворника и светещите му очи,- тя беше по-сложна. Трябваше да влезем в затвор и тъй като аз бях водача на групата, моя задача беше да освободя Червената качулка от една от килиите.
  -О, Боже- промърмори Итън.- Този нещастник е луд!
  Госпожа Ж. кимна замислено и преплете пръстите на ръцете си.
  -Винаги е искал да освободи момчето и само чакаше удобен момент. Като е видял възможност, се е възползвал от вас, момичетата- с Алина се спогледахме ядосано. Знаех си, че това не е била обикновена мисия. Защо Люк не ми беше казал нищо? И после се сетих за...
  -А как всъщност ни намерихте?- обърнах се към Итън.- Защо решихте да дойдете преди да е минал срока ми на престой?
  -Аз им се обадих- отговори Алина.- За да ги успокоя, че съм добре, след като Червените качулки ме отвлякоха и за да ги повикам за помощ. В началото си мислех да остана с теб до края на седмицата, но веднага щом разбрах каква ще е мисията, се обадих от телефона на... как се казваше...
  -Люк- предположих.
  -Да- Алина кимна.- Същият. Той и добро момче. Жалко, че изпълнява командите на Ерол. Ако беше Черна качулка, щеше да бъде добър помощник.
  -И Матю е добро момче- добавих и сърцето ми се сви, когато се сетих за него. Дали беше добре? Дали се възстановяваше? Сега вече като знаех какво може да стори Ерол на хората с Дарби, не исках да знам какво беше почувствал Матю, когато Командирът е нападнал съзнанието му.
  -Матю?- присви очи Итън.- Предателят?
  -Той не е предател- изтъкнах аз.- Мога да му разчитам. Той е добър човек.
  -Откъде знаеш?- попита ме госпожа Ж.- Не го познаваш толкова добре, за да му се доверяваш.
  -Чувствам го- отвърнах.- Нещо като шесто чувство е. Просто знам. Понякога съм напълно сигурна в нещо, без да знам защо. Можи би е интуиция.
  -Или част от Дарбата ти- добави Алина, вече знаеща за моето тайно умение.
  -Да. Част от Дарбата ти е- каза Командира.- Това е много полезна способност. Използвай я разумно.
  Кимнах. Естествено. Няма проблем. Аз винаги действах разумно.
  -Мисля, че достатъчно обсъждахме Червените качулки днес- обади се най-сетне Ерик, като все още не поглеждаше Командира в очите.
  -Ерик...- започна госпожа Ж.
  - Не искам да говорим повече- отвърна той, като стана и с гневни крачки се качи по стълбите и тръшна зад себе си вратата на стаята.
  -Ще поговоря с него- каза Алина и стана.
  -Не. Недей. Нека остане сам за известно време.
  -Но госпожо...
  -Послушай ме, Алина. Просто има нужда от време, за да помисли малко. Знам защо реагира така.
  -Защото ви обича- отговорих.- Но Итън също ви обича като родна майка. И не реагира така гневно на новината за вас и Ерол.
  -Ерик винаги е бил по-избухлив и емиоционален. Срина се веднага щом разбра, че Алина е изчезнала, вместо да се стегне и да намере решение как да я спаси.
  -Е, и аз почти изпаднах в криза, като осъзнах, че сърцето на Клара е спряло.
  -Сърцето ми е спирало?!?
  -Само за около час- ухили се Итън.
  Засмях се истерично и огледах тялото си. Сигурно ли беше, че съм жива? Итън ме дръпна за ръката, за да седна на коляното му. С удоволствие се настаних удобно в скута му.
  -Итън обаче е по-способен да се контролира- отвърна Командира и леко се надигна от дивана. Присви очи, вероятно още замаяна, но успя да се изправи без чужда помощ.- Сигурна съм, че и ти си ми обиден, че не ти щазах за брат ми- абърна се тя към него.
  -Малко- призна Итън, правейки малки кръгчета по гърба ми.- Но ви разбирам. Всеки си има своите тайни. Не сте длъжна да ни казвате всичко... а и... аз винаги ще вярвам в вас... независимо какво става.
  Госпожа Ж. се приближи до Итън и разроши майчински косата му. Той се ухили и леко наведе глава в знак на уважение. Забелязах, че Итън й говореше с уважение, докато Ерик- на "ти", а в същото време бяха на едно място в... как го нарекоха- йерархията на Качулките.
  -Ще отида да си почина- съобщи Командира. Кимнахме.
  -Имате ли нужда от помощ?- Попита Итън, готов да стане.
  -Не, благодаря. Клара, препоръчвам ти да хапнеш нещо и да легнеш да поспиш. И ти имаш нужда от почивка. Днес доста ти се събра. Алина, благодаря ти за всичко, което направи, за да спасиш Клара. Независимо дали ти е било е неприятно да участваш в мисия на Червените качулки, ти си се справила чудесно!
  -Бих направила всичко за Черните качулки- каза откровено Алина и леко се усмихна. След това зоедно с госпожа Ж. се качи към стаята си. Останахме само аз и Итън.
  -Клара... нямаш представа колко много се уплаших за живота ти- Итън бавно прокара ръка по крака ми и ме накара да изтръпна. Затворих очи и облегнах глава на рамото. Наистина бях много уморена.
  -Знам. Госпожа Ж. ми каза. Каза ми, че ме чакаш... и това беше достатъчен стимул да се върна в тялото си.
  -Благодаря ти. Не мога да си представя живот без теб.
  Ухилих се.
  -Сериозно? Какво си направил с истинския Итън, който вечно ме критикуваше и скапваше настроението ми?
  Усмивката на Итън помръкна.
  -Да, аз... съжалявам. Не заслужаваше такова грубо отношение. Просто... отначало те почувствах като заплаха за Черните качулки. Затова се държах така с теб. Алина първа разбра колко важна част си от групата на Черните качулки. Веднага ти повярва, хареса те и се сприятели с теб. На мен ми трябваше повече време.
  -А на Ерик най-много.
  -Не му се сърди. Ще свикне. Просто е странно, че има още едно момиче при Черните качулки.
  -Да- заразглеждах ноктите си, клатейки крака.- А дали мястото ми е тук? Дали не трябва да съм при Червените качулки? Знаеш ли какво ми каза Ерол? Че всъщност ми е харесало да убия човек, защото така се чувствам по-силна.
  Усетих се прекалено късно. Току-що споделих на момчето, което ме обичаше, че бях убила човек. Итън изглеждаше почти толкова шокиран, колкото и когато видя цвета на очите ми. После обаче се отърси от шока и обви по-плътно ръцете си около мен.
  -Погледни ме, Клара- той хвана брадичката ми и обърта лицето ми към своето.- Ти си Черна качулка. И винаги ще бъдеш такава. Мястото ти е сред нас.
  -Но аз убих човек- почти проплаках, като се сетих за безжизненото тяло на мъжа в затвора.
  -Не можеш да бъдеш сигурна дали си го убила. А и не е по твоя вина. Червените качулки са те накарали да постъпиш така.
  -Не. Беше просто защитна реакция- отговорих нещастно.- Нямах представа, че съм толкова силна. Та аз съм просто момиче!
  -Ти си моето момиче- каза ми Итън и ме целуна нежно по устните. В началото не отвърнах, но след секунда и аз го целунах. Прегърнах го с две ръце през врата и вплетох пръсти в косата му. След време се откъснахме един от друг и продължихме да седим в прегръдките на другия.
  -Хайде да поспим- каза весело Итън и червените му очи заблещукаха.- Ще спя в твоята стая.
  -Госпожа Ж. ще позволи ли?- засмях се аз.
  -Тя няма да разбере- прошепна разбойнически Итън в ухото ми. После ме грабна на ръце и се затича безшумно по стълбите към стаята ми. Влязохме и той тихо затвори вратата с крак. Остави ме на леглото и излезе бързо от стаята, без да ми каже къде отива.
  -Итън- извиках след него,- върни се веднага.
  Те получих отговор.
  След десетина минути Итън се върна в стаята с огромен поднос в ръце, пълен с храна- топли хлебчета, салата, панирани хапки... онемях. Не бях яла хапки от сто години!
  -Ихааа- заплясках доволно с ръце.- Ще ядем до припадъъък.
  -Не говори за припадъци, моля те- каза Итън и седна до мен на леглото. Отчупи парче хляб и ми направи знак да отворя уста, след което бързо го пъхна, преди да възразя. Реших да последвам примера му и също сложих парче хляб в устата му. Така двамата заедно се нахранихме. След това Итън остави таблата на масата в ъгъла и се настани до мен в леглото. Завих себе си и него и допрях глава до гърдите му, слушайки ударите на сърцето му. Заспах спокойна с усмивка на лицето.
  Не знам колко време съм спала, но сънувах Люк. Беше целият в прорезни поврхностни рани, овързан с въжета. Не можех да различа мястото, на което се намираше. Беше тъмно, а лицето му беше сгърчено от болка, точно като на Матю. Опитах се да се затичам към него, за да му помогна, но не можах да помръдна. Последва силен удар. Люк изстена и от устните му се стече струйка кръв. Загледах се в тъмнината, за да различа фигурата, която беше усарила Люк. Ерол. Дори насън усетих омразата, която ме изпълни. А всъщност сън ли беше това? Всичко беше толкова реално... и после изведнъж Ерол обърна глава и ме погледна в очите. Усмихна се със зловещо изражение на лицето.
  -Виждаш ли, Клара? Сега другите ще страдат заради теб.
  Това беше единственото, което каза. След това се събудих и рязко се изправих в леглото с разтуптяно сърце. Дишането ми беше бързо и накъсано. Бях вир вода. Погледнах леглото до себе си. Итън лежеше по корем и спеше. Добре че не се беше събудил. Лицето му беше съвсем спокойно. Беше прегърнал възглавницата си с една ръка, а другата я беше протегнал към мен. Станах бързо от леглото и прокарах ръка през рошавата си коса. Това беше просто сън. Това беше просто сън- повтарях си наум аз, опитвайки да се успокоя. Само че не го вярвах. Командира ми беше казала да постъпвам разумно, като използвах шестото си чувство. Е, сега беше настъпило времето. Вътрешно в себе си знаех, че току-що бях видяла действителността. Някак си Ерол се беше свързал със съзнанието ми и ми беше показал всичко, което той искаше да видя. Знаех какво за правя. Облякох се по най-бързия начин и възможно най- безшумно, за да не събудя Итън. След това бързо се приближих до него и го целунах леко по бузата.
  -Сбогом, Итън- прошепнах.- Надявам се, че пак ще те видя.
  След това бързо се запътих към вратата. Преди обаче да я затворя зад себе си, се обърнах отново към Итън и вперих поглед в затворените му очи.
  -Обичам те- казах тихо и затворих безшумно вратата. Излязох от имението и се затичах със скоростта, предизвикана от Дарбата ми, минавайки през улички, къщи и хотели към вече познатото хълмче, където се намираше къщата на Червените качулки. Беше мой дълг да помогна на Люк. Не исках повече да застрашавам живота на когото и да било.

'Бележка от автора'
  И тадааа. Най-накрая новата глава е налична😆😊 Какво мислите?
  ПС: Благодаря на всички, които гласуваха за книгата ми в Wattys 2017. Ако някой още не е, може да го направи в профила на WattBGpad💞💞💞