Момчето с червените очи- Книга Втора От Поредицата "Черните Качулки"

Пета глава

  - Клара, ставай вече, стига си спала! Клара! Мързеливка такава, ще закъснееш за училище!- Гласът на баба пробиваше дупка в главата ми. Отворих бавно очи и примигнах. Бях в леглото си, а баба ми рaзмахваше ръце в опит да ме разсъни.
  -Добре, добре ставам. Моля те остави ме, бабо- измрънках тихо. Тя се замисли, после ми кимна и излезе от стаята, затваряйки след себе си вратата. Аз затворих очите си и си припомних набързо снощната история. Нищо не бях забравила. Сякаш всичко все още се разиграваше като картина пред очите ми. Опитах се да размърдам тялото си. Изстенах от болка, всичко ме болеше. Имах ужасна мускулна треска. Главата ми пулсираше и ми се виеше свят
все едно се бях напила. Усещах тъпа болка на левия хълбок от забодената игла. Наистина се надявах да не съм правила нещо безрасъдно заради течността в нея (каквато и да беше тя), но доколкото си спомнях, припаднах и имах само откъслечни спомени от по-късно. Помня, че Ерик и Алина дълго разговаряха за мен. Чудеха се дали да ме връщат у дома, но накрая Ерик реши да ме остави у нас, за да не ме стресират допълнително. Като че бях гледала или слушала разговора им на филм. Уж бях в безсъзнание, но знаех какво се случва наоколо. Сякаш бях в капан на собственото си съзнание. Алина и Ерик говориха за някакви успокоителни. И двамата бяха наистина обезпокоени за това, което се случи. Не можеха да проумеят защо "Червените качулки", както ги нарекоха те, са ме нападнали. Аз само лежах със затворени очи и слушах без да мога да им отговоря, нито да мога да им разкажа какво точно се случи. Бях като упоена или натровена. Не можех да се движа. По едно време Алина клекна до мен и погали челото ми, успокоявайки ме, че всичко е наред и ще се оправя. Някак си знаеше, че я чувам. Поне това ми беше достатъчно, за да знам, че все някога щях да се събудя. Каквото и да ми се беше случило, щях да го превъзмогна. Бях доволна, че решението на двойката беше да ме остави у дома.
  Опитах се да стана, но ми се зави свят.
  -Бабо, днес ще си остана вкъщи. Не ми е добре -извиках доколкото можех. Баба веднага дойде. Докосна челото ми и ме огледа. Започна да цъка и да обикаля около мен. Мърмореше си под носа как днешната младеж се разболявала от нищото. Аз бях прекалено замаяна, за да й кажа каквото и да било. Тя видя, че не ми е добре, сложи една хладна мокра кърпа на главата ми и ме накара да лежа.
  -Клара, аз имам работа. Ще изляза да напазарувам и да се видя с две мои приятелки. Не сме се виждали от много време. Ти нали ще се оправиш?
  Кимнах леко. Баба все се срещаше с приятелки. Та то дори аз имах по-малко приятели! Това беше много депресиращо. Въздъхнах и се облегнах на възглавницата. Цял ден ме заливаха топли и студени вълни. По едно време следобед ми се догади и едва отидох до тоалетната. Когато се погледнах в огледалото, се уплаших от отражението си- бях невероятно бледа с големи сенки под очите и залепнала по лицето ми коса. След минута седене на крака, започнах да треперя и едва се дотътрих обратно до леглото преди да рухна окончателно. До края на деня бях полу-умряла.