Четиринадесета глава

1.5K 131 22
                                    

  Стреснато отворих широко очи заради силния шум наоколо. Чуваха се викове и крясъци, и удари. Размърдах се неспокойно. Още лежах на земята. Алина вече не беше до мен. Помагаше в битката срещу Червените качулки. Заради мен се бяха сбили Червения и Черния отбор. И то много жестоко.
  -Престанете- извиках немощно.- Спрете!
  Никой не ме чу. Никой не ми обърна внимание. Не можех да стоя така. Те се избиваха! Това не беше нормално! Не и за тийнейджъри. Не можеха да бъдат готови да убият само и само да се сдобият с нещо! Това се случваше само по филмите!
  Внимателно се изправих със скоростта на косенурка. Сякаш мъчението продължи цяла вечност. Накрая, залитайки успях да се изправя, като присвих очи от болката в главата.
  -Спрете веднага- изкрещях пак. Този път всички ме чуха. Итън се обърна към мен с такава бързина, че помислих, че ще си счупи врата. Очите му от кървавочервен огън на яростта се превърнаха в яркочервени пламъци на изненада. Погледна ме, като наклони глава на една страна. Приличаше на птичка. Много страшна птичка. Продължи да стиска ножа си в едната ръка. Опитах се да не потръпвам от ужас, като си представих, че е готов да наръга някого с него. До него Ерик дишаше тежко и ме гледаше с укор в очите. Вероятно беше раздразнен, че съм спряла забавлението му. Малко зад него беше Алина. Косата й беше разрошена, ръцете й трепереха, а лилавите й очи блестяха застрашително. Като ме видя на крака, изражението й омекна. На лицето й се появи усмивка. Тя ми помаха с една ръка сякаш ме приканяше да се присъединя в борбата. Аз обаче поклатих глава. Огледах всички Червени качулки. До един бяха момчета на моята възраст или малко по-големи. Качулките и маските им бяха паднали и разкриваха не толкова свирепите им лица. Всъщност изглеждаха съвсем нормално. Жалко, че бяха попаднали в такава среда.
  -Никой повече няма да се бие. Всички да оставят оръжията си. Враговете да се отдалечат един от друг -извиках властно. Вложих цялата си енергия в гласа. Стиснах юмруци, изпънах гръб, вдигнах  глава и показах надмощие. Не знам защо, но имах чувството, че точно от това имат неждата хората тук. От водач, укротител и алфа. Щях да  поема тази роля без да се замислям. Трябваше да го направя. За доброто на всички.
  -И защо да те слушаме-попита иронично някой. Люк. Естествено. Обърнах си по посока на гласа. И най-накрая видях как изглежда главния дразнител. Смугла кожа, къдрава коса, вързана на малка опашка, черни очи, искрящи зъби. Зловещ. Предизвикателен. Много много зловещ. Излъчващ опасност от километри. И все пак секси. Матю обаче не го видях. Къде можеше да е? Да не би страхливецът да се беше измъкнал от битка?
  -Нищо не ви спира- продължих бавно и разсеяно. Още не можех да се съсредоточа добре.- Или по-точно нищо не ви спираше. Сега вече аз ви спирам. И ако някой се осмели да се противопостави на решението ми за край на битката...горко му.
  Чу се задружен смях, идващ от Червените качулки. Вероятно бяха свикнали с такива заплахи. Черните качулки от друга страна обаче, ме гледаха сякаш съм застреляла всичките им роднини. Всички. До един. Алина си беше отворила изумено устата. Един от мъжете в черно пристъпи несигурно от крак на крак. Не знаеше какво да прави. Чакаше срега команда. Но не гледаше към мен, а към Итън и Ерик. Ту единия, ту другия. Малко по малко всички Черни качулки започнаха да шушукат обезпокоено, чудейки се как да постъпят. Накрая Итън прочисти гърло и се обърна към всички около себе си.
  -Днес ще слушате Клара!
  Само това. Не каза нищо друго. Беше мой ред да ми падне ченето от изумление. Какво?!? Толкова хора да слешат моите команди? Не бях готова за това.
  -Напълно готова си за това, Клара- прошепна Алина сякаш дочула колебанието в мислите ми, която незнайно как се беше озовала до рамото ми.- Давай смело.
  Естествено, Червените качулки не бяха съгласни с моята заповед... ако това можеше да се нарече заповед. Размърдаха се неспокойно. Личеше си, че имаха нужда от водач. Накрая явно Люк реши да поеме контрол над нещата. Запъти се с решителни крачки към мен. Итън веднага ме запречи пътя с рамо. Много мило от негова страна. Но днис не можехме да си позволим лукса да бъдем мили. Приближих се до него и нежно го отдръпнах от Люк. Застанах с лице към Червената качулка и го погледнах предизвикателно в очите.
  -Е? Ти ли си първият, опълчил се на решението ми?- попитах и повдигнах вежди. Усетих усмивката на Алина зад себе си. С нея и всички други Черни качулки се чувствах много по- силна и по - сигурна в способностите си. Някак си вече знаех, че те щяха да бъдат моя екип и подкрепа. Нямаше да са Червените качулки. Избирах Черния отбор.
  Люк не ми отговори. Погледна ме със злобен поглед, вече пълен и с омраза. Беше разбрал за избора ми на отбор. И ме ненавиждаше за това. Приближи се бавно, дебнейки ме като пантера. Беше странно да го гледам. Сякаш тялото му се изпълни със сила. Имах чувството, че виждам как от него струят енергия и мощ. Стиснах ядно зъби, готова да покажа надмощието си. Защо си мислех, че можех да го победя? Та аз бях момиче! Какво по дяволите си мислех, че мога да направя, за да го надвия? Вече беше късно. Щях да впрегна всичките си останали сили и да се моля късмета да е на моя страна поне за малко.
  -Спри, Клара. Не можеш да го надвиеш- намеси се притеснено Итън. -Битката не е честна. Ти никога не си тренирала, за да си готова за това. Той с години се бие.
  Направих му знак с ръка да спре да говори. Не исках допълнително обезкуражаване. Нито пък нечия чужда намеса.
  -Хайде, Люк- подканих го аз.- Действай, като искаш да се правиш на важен.
  И това беше последното ми подканване. Не му трябваше повече. С рев се засили тичешком и се опита да се метне върху мен. Не можех да повярвам, че правя това. В момента се държахме като животни! Диви животни! Това не беше начинът да решим проблемите си. Но вътрешно знаех, че това е правилното решение. Имах чувството, че всичко това трябваше да се случи. За да продължим нататък. Като вълци или лъвове в глутница.
  Затворих очи и въздъхнах дълбоко, за да се съсредоточа. Представих си, че ставам по-силна. Не знам защо го направих, но като че ли подейства. Странното беше, че със силата се появи и гнева. Не бях сигурна дали наистина съм ядосана, но някак си сякаш тялото ми казваше, че трябва да съм ядосана, ако исках да съм по-силна. Хубаво! Щях да бъда ядосана. Свих юмруци, поприклекнах и точно преди Люк да скочи върху мен, се отдръпнах рязко. Той залитна, но успя да остане на крака. Само мечове ми липсваха, за да бъда като главна героиня във филм. И сякаш прочела ми мислите, Алина ме извика и точно когато се обърнах, ми хвърли нож. Не знам как успях да го хвана, но в главата ми започна да обикаля мисълта "Току-що хвана летящ нож без да знаеш, че някой ще го хвърли. Ти си луда, ти си луда, ти си луда!!!" По-късно щях да се разправям с Алина откъде е била толкова сигурна, че ще хвана ножа на правилното място без да се порежа и дали изобщо ще го хвана вместо да се забоде в челото ми. Е, вече бях готова за самурай. Люк се обърна и замахна с ръка към лицето ми. Отдръпнах се навреме. Осъзнах, че и той някак си се е сдобил с нож. Поизправих се и за секунда ми се зави свят. Люк като че ли забеляза немощното ми изражение. Всички около нас го забелязаха. Черните качулки веднага се подготвиха за атака, готови да ми помогнат.
  -Нали си много силна, сладурче -ухили се Люк насреща ми.- Бързо се предаваш. Ти избра да водиш тази битка. Така ли ще се я зарежеш?
  -Мечтай си- озъбих му се и вдигнах юмрук, за да го цапардосам. Кокалчетата ми още бяха натъртени след гневния ми изблик и удара в стената у баба. Когато уцелих корема му по погрешка, се свих инстинктивно от болка и притиснах ръката си до сърцето. Направо ми се доплака. Люк изобщо не се поколеба да се вълзпозва от момента ми на слабост. Пое си дълбоко дъх и замахна с ножа си към рамото ми. За жалост ме уцели. Драскотината не беше дълбока, но пареше и ми действаше разсейващо. В следващия момент се завъргаляхме по земята. Аз също успях да го одраскам по корема, но моя удар беше доста по-целеасочен и точен и раната стана по-дълбока. Тъй като бях върху Люк, дрехите ми попиха кръвта му. Той изпъшка тежко и ме ритна, само колкото да ми измисти от себе си. За части от секундата се попитах мислено каква ли гледка представлявахме отстрани. Та ние не се държахме като нормални хора! А другите Качулки? Те просто си седяха ли? Да бе! Съмнявах се! Някак си обаче знаеха,че не бива да се намесват в тази битка, защото беше лична. Между мен и Люк.
  Бях вир вода. Косата ми се беше измъкнала от ластика на вързаната ми плитка и се беше разпиляла по лицето ми. Залепна по мокрите ми бузи. Облизах устни и усетих вкус на кръв. Намръщих се. С една ръка набързо отдръпнахмокрите кичури от очите си и в следващия момент след мощен удар в гърба се озовах по лице на земята. Люк ме обърна с една ръка по гръб и вдигна ножа си, готов за последния удар. Аз обаче бях по-бърза. За мой късмет. Отново. С цяла сила отдръпнах тежкото му тяло от себе си и отново се озовах отгоре му. Притиснах ножа във врата му. Натиснах острието и по кожата му се образува кървава драскотина. Люк изстена и се опита да ме отмести от себе си. Аз незнайно защо обаче бях  по-силната в момента. Притиснах бедрата си здраво към тялото му, затискайки го плътно до земята. Той се ухили гнусно, припомняйки ми, че не му пречи да стое в тази позиция, ситга да не го убивам. Погледнах го погнусено и натиснах още повече острието. В следващия момент обаче някой ме бутна и аз загубих контрола над нещата. Хванаха ме за ръцете и ме издърпаха далече от Люк.
  -Недей. Не го прави, Клара. Ти не си такъв човек. Не си убиец. - Беше Матю. Нали уж беше изчезнал! Как така се появи в най-неподходящия момент???
  Той ме издърпа от хъхрещия и плюещ кръв Люк и погледна очаквателно към Итън и Ерик. Те веднага го разбраха. По време на боя, се бяха приближили, за да се намесят, ако имам нужда от помощ. Но аз се чувствах по-силна от всякога. И в същото време бях невероятно немощна. Имах нужда от почивка. После щях да довърша започнатото. Итън ме хвана за кръста и ме дръпна настрана. Направи знак на другите Качулки да се отдалечат от мен. И както се намирахме по средата на безлюден път, просто тръгнахме в едната посока, отдалечавайки се от Червените качулки. В началото се опитах да се дърпам. Трябваше да довърша работата си. Да покажа, че аз съм алфата в тази група. Защо не ме оставиха?
  -Върви, Клара - извика след мен Матю.- Махнете я оттук- извика той на момчетата до мен.
  Затътриха ме по 50- километров път, опитвайки се да ме успокоят. Алина взе ножа ми от ръката, избърса го и го прибра в ботуша си.
  -Момчета, бихте ли ни оставили насаме с Клара? Момичешки работи- тя намигна на Ерик, който я погледна втрещено за това, че иска да остане сама с някаква луда. Огледах се наоколо. Всички Черни качулки изглеждаха смазани от умора. Обърнах се за последно към Матю, Люк и другите Червени качулки и извиках към Матю:
  -Никога няма да ти го простя! Ще се върна! Имам недовършена работа!
  Той само ме погледна кротко и наведе глава. Не искаше да ме гледа повече. За обида ли трябваше да го приема? Е, все още бях бясна, не можех да мисля трезво. Не ми беше до мисли за него.
  -Поеми си въздух и възвърни контрола си- прошепна ми Алина на ухо.- Можеш да го направиш, знам. Така както предизвика гнева си, така и го премахни.
  Послушах я. Беше лесно. Вече имах чувството, че и преди съм го правила. Ядосвала съм се само за да се сдобия с голяма сила и след това съм възвръщала контрола над тялото и мислите си. Да, това определено не беше човешко. Имаше някаква магия в това.
  -Това е Дарбата ти -отвърна лилавоокото момиче. Пак беше разчело мислите ми.- Сега вече вярваш ли, че не си нормална?
  -Определено не съм нормална- подсмихнах се аз.- Току-що набих момче. Не съм нормална.
  -Знаеш в какъв смисъл го казах -ухили се Алина.- Имаме доста път на връщане- тя ме хвана под ръка и заподскача щастливо сякаш досега не се беше била почти до смърт.- Въпреки че удари главата си няколко пъти, сцепи си устната, одраскаха те с нож и други такива глупости мисля, че е крайно време да ти разкажа какво всъщност се случва в групата ни. Готова ли си да чуеш всичко?
  -Май да- измърморих, но веднага след това се ухилих. Усмивката на Алина ми действаше добре. Радвах се, че някак си се бях примирила с мисълта, че съм различна. Харесваше ми да съм различна. Кога иначе щях да мога да ступам момче, ако бях нормална?

'Бележка от автора '
Забавих новата глава, но се надявам да си е заслужавало. Какво мислите за нея? Пишете в коментарите и споделете мнението си. Както всички други автори, обожавам да чета какво мислите за книгата:-)

Момчето с червените очи- Книга Втора От Поредицата "Черните Качулки"Where stories live. Discover now