Момчето с червените очи- Книга Втора От Поредицата "Черните Качулки"

Двадесет и шеста глава

  -Няма да убивам хора- казах твърдо на Люк, докато го държах през кръста, а косата ми се вееше от вятъра заради бързата скорост на мотора. Отивахме в затвора. В ЗАТВОРА!
  -Клара, не съм виновен аз, че Командирът иска ти да водиш групата ни. Такова е правилото. Командваш ли Червените качулки, вършиш мръсната работа- убиваш, разнасяш мъртъвци по пода, крадеш...
  Ченето ми почти падна. Това изобщо шега ли беше или Люк говореше сериозно? Мразех Ерол. Добре си отмъщаваше за това, че се опитах да го убия.
  -Спокойно, ще си погрижа да не си стига чак до убийство- опита се да ме успокои Люк. Но моето сърце туптеше така бясно, че дори не обърнах внимание на думите му. Погледнах назад. Алина беше на мотора с Крисчън- момчето от предишната мисия.
  -А защо не използвате успокоителните стрелички, както миналия път?- попитах нещастно. Трябваше да има някаква спасителна вратичка.- Защо убивате невинни хора?
  -Защото Командирът така ни нареди. Не иска да хабим запасите от стрелички. Вероятно ги пази за теб и приятелката ти, Черната качулка.
  -Ъъгхххх. Няма нужда. Ерол ще се оправи с мен и без стрелички.
  Усетих усмивката на Люк. Знаех, че той не би позволил на Ерол да ме нарани, защото се беше привързал към мен, но не мислех, че би се справил с мощната му Дарба. Потреперих и неволно се сгуших в Люк. Не исках да си спомням за случилото се.
  -Мислиш ли, че Матю ще се оправи скоро?- опитах се да надвикам вятъра.
  -Много се надявам- бказа обнадеждено Люк.- За да му счупя собственоръчно главата за това, че е рискувал живота си заради момиче.
  Ауч. Това заболя. Промених си мнението. Не можех да разчитам на Люк да ме пази от Командира. Сама щях да си се оправям.
  След половин час пристигнахме на мястото. Люк, който водеше Червените качулки, спря пръв мотора си между дърветата в малка горичка. Срещу нас имаше огромна стена, а зад нея беше затвора- огромен, каменен, приличащ повече на замък, отколкото на сграда от 21 век. Нищо чудно, че беше извън града. Никой не би искал да вижда такова нещо. Слязох от мотора и разтърсих крака. Беше ми студено. Заглидах се в приближаващите се мотори. Един по един се наредиха и безшумно изключиха двигателите. Знаех, че Ерол е обяснил на Люк какво трябва да правим, така че не се учудвах, че знаят къде точно да спрем, за да останем скрити. Алина слезе от мотора и се приближи до мен. Потрепери и се сгуши в новото си червено яке. Беше ми много чудно откъде Ерол беше намерил дамски червени екипи. Вероятно се беше подготвил в случай, че открие момиче за отбора си. Тъпак.
  -Какво правим тук изобщо- промърмори леко отчаяно Алина.- Мястото ни не е тук, а при госпожа Ж., Ерик и Итън. Защо да влизаме в затвора?
  -Няма да сме тук още за дълго- беше мой ред да се опитам да я успокоя, макар че самата аз бях много нещастна.- Само дано не ни хванат, защото ще видим Черни качулки през крив макарон.
  Люк се засмя, но като му хвърлих гаден поглед, се направи, че се е задавил и кашля. Не успя да ме заблуди.
  -Хайде, да влизаме- подкани той всички момчета. Нали уж аз щях да водя Червените качулки на тази мисия? Та аз дори не знаех какво да правя и къде да ходя? Бях уплашена (да, колкото и странно да звучи) и исках да си легна в топлото легло и да се наспя. Липсваше ми Итън (наистина ли го казах?) и исках да се махна от това зловещо място. Алина усети безпокойството ми и ме хвана здраво за ръката, стисвайки ме почти окуражително. Заедно щяхме да даваме сили една на друга.
  Люк ни преведе през нещо като пътечка и ни забута в най-тъмната част на гората. Не знам дали това беше целта му, но вероятно искаше да ни скрие от охраняващите около каменната стена. Събра ни в кръг и извади от джоба си парче сгъната хартия- беше карта, изобразяваща затвора отвътре. Имаше милиони коридори и килии. Не знам как щяхме да се оправим.
  -Идвали ли сте тук и преди?- попитах тихо другите момчета. Всички до едно кимнаха. Стори ли ми се или и техните ръце трепереха? Това адреналин ли беше или страх? Хвърлих поглид към Люк. И той беше притеснен.
  -И дрег път ли сте се опитвали да освободите Червената качулка?
  -Да, Клара, но нито веднъж не успяхме. Сега обаче разполагаме с теб и Черната качулка, така че задължително трябва да успеем- отговори Люк и ме погледна със сключени вежди. Това беше лошо. Значи Ерол искаше да се възползва от нас, докато сме още при него. Не ми харесваше обаче как всички наричаха Алина Черна качулка, а мен вече ме брояха за една от тях. Не исках да бъда Червена качулка.
  -Искам всички да се съсредоточат върху картата. От тази мисия зависи живота ни и този на Андрей.
  -Андрей ли се казва момчето зад решетките?
  -Да. И така, тъй като Клара трябва да оглави тази мисия, нейна задача е да освободи Андрей, а наша- да разсеем възможно най-много всички охранители. Знаете, че днес нямаме право да използваме успокоителни стрелички, затова всички ще се задоволим с оръжията, с които разполагаме.
  -Оръжия?- попита Алина и присви очи. Червените качулки се размърдаха. Някои извадиха ножове и пистолети от коланите и ботушите си, други сложиха ръкавици на ръцете си... но не обикновени ръкавици, а кожени, с подплата на кокалчетата, за да не ги болят ръцете при удар. Алина ококори очи. Не можеше да повярва, че участва в това. Е, аз също.
  -А ние няма ли да получим нещо?- попитах подозрително Люк.- Трябва да разполагаме с два пъти повече оръжия, като сме момичета.
  Люк не ми отговори. Само ми намигна. И не ми даде нищо. Затова пък извади един сгъваем нож и го подаде на Алина. Тя му кимна и ме погледна въпросително. Поклатих глава. Не знаех какво са правя. Хубаво. Щях да се справя с голи ръце.
  Всички заедно тръгнахме към затвора. Мълчанието наоколо ме плашеше. Разбирах колко важна е тази мисия, но се чувствах неподготвена и не намясто. Люк ни водеше, като гледаше често към картата си. Други две момчета вървяха от двете му страни и непрекъснато се озъртаха, готови всеки един момент да ни предупредят за опасност. Алина подритваше излизащите корени по неотъпканата пътечка. Когато стигнахме до стената, Люк безмълвно ни показа какво трябва да правим- да се покатерим един по един. Изскимтях тихо. Та аз едва изкачвах стълбите в блока, как щях да се покатуря на нещо без стъпала??? Алина щеше да се справи, тя поне тренираше.
  -Ти си първа, Клара.
  Поклатих глава.
  -Не мога- преглътнах измъчено.- Не съм достатъчно силна.
  -Не ти трябва сила. Използвай Дарбата си- каза Люк и погледна към каменната стена.- Гледай и се учи- за секунди затвори очи, извика Дарбата си и с мощен скок се отласна от земята, за да се приземи на няколко метра над нас. Не знам как се задържа върху стената, но без никакви усилия изкачи края й. Погледна надолу и ми помаха. Аз бях заета да събирам изумлението си от земята. Бях толкова възхитена, че забравих как да се движа и да говоря. Алина трябваше да ме побутне, за да ме върне в реалността. Когато се освестих, погледнах към другите момчета. Всички ме чакаха.
  -Не може ли първо вие да минете?
  Крисчън се ухили и не дочака втора покана. Също като Люк затвори очи, за да съсредоточи Дарбата си и подскочи без никави вложени усилия. След минута и той беше на върха до Люк. Така малко по малко всички Червени качулки се изредиха. Някои бяха по-бързи, на други им трябваше повече време, за да включат Дарбата си. Но всички до един се справиха. Накрая останахме само аз и Алина. Тя ме погледна и ми направи знак да мина преди нея.
  -Не. Не мога. Давай първо ти.
  -Хайде Клара. Ще си справиш. Скачала си от толкова високо, това не е нищо по-различно. Просто гледаш нагоре. Захващаш се както и където можеш.
  Потреперих и затворих очи. Не беше трудно да отключа Дарбата си. Помислих си колко несправедливо беше да ме карат да влизам по този начин в затвора. Не след дълго силите понекоха в кръвта ми и изпълниха тялото ми с мощ.
  -Гледай нагоре- повтори ми Алина.
  Съсредоточих се и приклекнах, за да скоча. Отласнах се от земята и... буквално полетях нагоре. Беше странно чувство. Все едно съм на някакво увеселително влакче, което се изкачва нагоре с невероятна бързина.
  -Хвани се!- Изкрещя Алина. Откъм Червените качулки се чуха уплашени възгласи. Миг по-късно осъзнах, че съм забравила да протегна ръце към стената. В последния момент, преди да полетя отново надолу, протегнах напред ръце и уцелих някакъв малък процеп в камъка на стената. Издрах дланите си, но с всички сили се вкопчих в гладката повърхност. Последвалите въздишки, идващи от момчетата ме накараха да се разкикотя лудешки.
  -Ух, за малко да стана на палачинка- извиках във въздуха. Не посмях да погледна надолу към Алина. Бях на минимум десет метра от земята.
  -Клара, не се лигави точно сега- провикна се Люк.- Качвай се! 
Оставаше ми още малко до върха. Впрегнах всичките си сили, за да се отласна за последен път от стената и да изкача останалите метри. Няколко момчета ме хванаха за ръцете и ме издърпаха, за да ми помогнат в края. Бях изтощена и се чувствах като парцал. Слепоочията ми пулсираха, а ръцете ми бяха целите разранени. Бях плувнала в пот, а сърцето ми щеше да изхвръкне. Едвам си поемах дъх. Нито една Червена качулка обаче не изглеждаше изтощена. Явно бяха свикнали на такива незначителни неща като изкачване на 20-метрова каменна стена на затвор.
  След секунда и Алина се озова до мен. Нямаше и следа от умора, изписана на лицето й. Изтупа дънките си, сякаш току-що просто беше изкачила две стъпала. Нямах сили дори да й завидя.
  -Хайде, хора. Време е за лесната част- обади се отново Люк. Изпръхтях недоволно. Сега пък трябваше да скачаме от другата страна.
  -Клара. Този път ти си първа.
  -Стига де- измрънках, но преди да мога да кажа още нещо, някой ме бутна по гърба и аз полетях надолу без абсолютно никаква представа как и къде ще се приземя. Червата ми отидоха в гърлото (както обикновено, когато скачах), но иначе се насладих на чувството да падам. Никога нямаше да ми омръзне. Трябваше ми време, за да се сетя, че трябва да се подготвя за удара със земята. Разперих ръце и крака и като истински професионалист се приземих, без дори да залитна. Черни петна заиграха пред очите ми, но се направих, че не съм го забелязала. Обърнах се и поглиднах нагоре към другите, размахвайки ръце.
  -Беше много хубавооо!
  Червените качулки започнаха да шъткат и да ми правят знаци да държа устата си затворена. Забравих, че се намирам в затвор и то незаконно. Сложих ръка пред устата си и загледах как едно по едно момчетата се хвърлиха от върха на стената. Алина отново скочи последна. Скокът й беше по-изящен и от моя. Беше като пантера. Приземи се и продължи да ходи към нас, като че досега не беше направила кой знае какво. Всички заедно потеглихме към най-близката порта или прозорец, откъдето да се вмъкнем в средновековната сграда. Бяхме предпазливи и внимателни и се оглеждахме за нападатели. Всичко беше невероятно спокойно. Слава богу, никой не беше чул моите викове. След половин час намерихме една от многото врати на затвора. Отпред разбира се беше пълно с охраняващи мъже. Всички бяха яки и набити, готови да се впуснат в бой, ако някой им се изпречи на пътя. Стиснах ръце, леко обезкуражена. Имах ли изобщо шанс срещу такива годзили???
  Люк ми направи знак да се приближа към него. Когато го настигнах, той се наведе към ухото ми.
  -Ти минаваш отпред и се вмъкваш вътре, а аз, момчетата и Черната качулка ще забавим охраняващите. Търсиш коридор 7, килия номер 12.
  Кимнах леко и погледнах към Алина. Тя само ми кимна. Вероятно вече знаеше плана. А аз уж щях да водя тази мисия, а последна разбирах какво трябваше да се прави.
  Промъкнах се тихо измежду другите и си насочих към портата, като заобиколих отстрани. Чудех се как да постъпя, за да накрам пазещите мъже да се отдръпнат, когато Алина се притече на помощ. Изскочи встрани, далече от Червените качулки и зарида престорено.
  -Някой да ми помогне. Изгубих се! Помощ!- зави тя с цял глас. Стана ми смешно, като я гледах. Приличаше на изгубена нещастна женица. Със сигурност щяха да й повярват. Мъжете естествено останаха зашеметени от красотата й и бързо се насочиха към нея, за да й помогнат, изоставяйки задължението си да пазят. Възползвах се от това и с включена Дарба се изстрелях към портата. Точно когато я стигнах, един от мъжете се обърна и ме видя. Изкрещя нещо на останалите и всички се втурнаха към мен, забравяйки напълно Алина. Замина ни плана с разсейването. Задърпах вратата, опитвайки се да я отворя. Сигурно тежеше два пъти повече от мен. Напрегнах се, възползвайки се от Дарбата си и с мощен тласък я открехнах. Почти се озовах на земята от усилието, но се закрепих и за последно хвърлих поглед назад. Алина седеше със скръстени ръце и намръщено гледаше тичащите към мен мъже. Беше я яд, че не са обърнали достатъчно внимание на актьорските й способности. Ухилих се и изхвръкнах напред, оглеждайки се паникьосано наоколо. Най-сетне намерих централното фоайе и завих надясно, без абсолютно никаква представа къде отивам. Хладно чувство на безпокойство ме завладя. Как щях да се ориентирам в тази плетеница от коридори. Където и да погледнех, имаше килии. Затворниците ми подвикваха, някои дори подсвиркваха и се смееха, знаейки че рано или късно и аз ще им стана съкилийничка. Не им обърнах внимание. Продължих да хвърча с бясна скорост. Загледах се в безройните упътващи табели. Казваха коя килия кой номер е, но не и в кой коридор се намирам. Зад себе си чух виковете на пазачите. Вероятно вече бяха разпространили, че има неканен гост в затвора. Все още не пищяха аларми, но беше въпрос на време да ги включат. Вече дапочвах да се задъхвам. Свих отново в един тъмен коридор и се допрях плътно до една килия, за да се слея с тъмнината. Добре че дрехите ми не бяха прекалено светли. Опитах се да успокоя дишането си, за да вдигам възможно най-малко шум. Отново усетих влагата под носа си. Бях претоварила Дарбата си и естествено ми течеше кръв. Чувах тъпите удари на сърцето в ушите си. Уплаших се да не е прекалено силно, защото човекът в килията до мен можеше да го чуе. Не го виждах, но бях сигурна, че е някъде наблизо. Бях напълно опряна в решетките, когато чух, че няколко въже влизат в коридора и се приближават към мен. Стиснах очи, молейки се да не светнат лампите. Те обаче бяха твърде слисани, че някой е успял да се промъкне тук и изобщо не се сетиха да пуснат осветлението. Затворниците, сякаш за да ме прикрият, замлъкнаха и се укротиха. И може би това ме спаси и охранителите се обърнаха и продължиха да тичат по другите коридори. Въздъхнах и тръгнах да се изправям, но някой ме хвана за врата и ме прикова към решетките. Успях да преглътна писъка си, носи изкарах акъла. Две здрави ръце, подаващи се през решетките, ме обърнаха с лице към килията. Точно щях да изръся някоя обида и да забия един юмрук върху нахалника, който се осмеляваше да ме докосва, когато видях очите му. В тъмното те искряха като два лазурита. Което беше невъзможно. Никои човешки нормални очи не блестяха по този начин, с този цвят в тъмното.
  -Какво прави такова невинно момиченце като теб тук, в затвора? Как изобщо си влязла?
  За секунда забравих как да говоря. Този син цвят на очите. Беше като от Дарба. Погледнах нагоре към номера на килията. Номер 12. Точно тази, която търсех.
  -Ти? Ти си Червената качулка!-възкликнах и приближих лицето си към решетката в опит да видя момчето. От него обаче се виждаха само очите и ръцете, стиснали ме за гушата.
  -Пусни ме. Тук съм, за да ти помогна. Ерол ме изпрати.
  Момчето се засмя с тих, но гърлен смях.
  -Ерол те изпращал? Ти се шегуваш! Как ще изпрати точно теб? Зира или Леон трябваше да дойдат.
  Смътно си спомнях имената на близнаците, но се сетих, че бяха мъртви. Зира беше убила брат си, а Алина беше убила Зира. Ако този тук чакаше помощта им, щеше са бъде освободен в някой друг живот.
  -Те са мъртви. Затова Ерол изпрати мен.
  -Виж какво, момиченце- изръмжа момчето и очите му засвяткаха застрашително.- Нямам нежда от твоята помощ. Ти не можеш да направиш нищо. Прибери се вкъщи и стой далече от такива места.
  Вбесих се. Много. Не обичах да ме наричат така! Първо, едва ли бях много по-малка от него и второ, имах си самочувствие и нямаше да позволя на някой тъпак да ми го отрони с тези жалки обиди. С последни сили хванах решетките и използвайки жалките остатъци от Дарбата си, ги огънах толкова,че да може момчето да мине през тях. Не вярвах, че ще се получи. В крайна сметка защо той не се беше измъкнал, като притежаваше същата Дарба? Нямах време за въпроси. Момчето пъргаво мина покрай мен и ме погледна с присвити очи от глава до пети.
  -Силна си. Сега разбирам защо Ерол те е пратил тук. Чудно ми е обаче как се е докопал до теб...
  Реших да не отговарям. Нямаше какво да му кажа. И без това нямах намерение да седя при Ерол още дълго време. Нямаше да издържа до края на седмицата. Стигаха ми тези мисии.
  -Трябва да вървим- казах на момчето и то веднага хукна напред. Беше доста пъргав за човек, прекарал голяма част от времето си в килия. Огледах фигурата му, докато тичах. Беше с руса рошава коса, подобно на Итън. Запъхтях се, но извиках образа му в главата си и това като че ли малко ми помогна. Затичах се по-бързо, мислейки си колко много искам да го видя. И точно когато си мислех, че сме се измъкнали, се натъкнах на един охраняващ. Без много да му мисля, свих ръка и с всичка сила го ударих по главата. Не очаквах ударът обаче да бъде толкова силен. Мъжът се стовари на земята, а от главата му потече локвичка кръв. Тялото му остана напълно неподвижно. За секунда си помислих, че съм го убила. Вперих ужасено очи в неестествено сгънатите му крайници. Избърсах отново потеклата вадичка кръв от носа си.
  -Хайде, да се махаме от тук- подвикна ми момчето. Като видя, че не помръдвам от мястото си, изтича към мен и ме хвана грубо за ръката, дърпайкиме напред.
  -А..аз убих ли го?
  -Може и да си га убила. Не можеш да бъдеш сигурна.
  Не казах нищо повече. Бях в шок и дори не осъзнах кога сме стигнали до портата. Наоколо ехтяха изстрели, чуваха се викове, включи се аларма. Всичко се случи като на филм. Не знаех дали се случва наистина или просто сънувам. В ума ми образът на падащото безжизнено тяло на охраняващия се повтаряше отново и отново. Момчето с лазурените очи изсвири с пръсти и малко по малко Червените качулки се събраха. Замаяно потърсих лилавите очи сред групата и бързо ги открих. Алина ме изгледа паникьосано. Веднага разбра, че нещо не е наред. Аз обаче не знаех какво да кажа. Бях забравила как се говори. Очите ми бяха широко ококорени, а крайниците ми-натежали. Не знам как стигнахме до стената, как се покатерих и как усрях да скоча. Бях в несвяст и когато се качихме на моторите. Люк и Лазурените очи дълго говориха насаме и двамата изглеждаха разтревожени. Момчето- затворник обясни на Люк какво се беше случило. Качихме се на моторите и се отправихме към имението на Червените качулки. По пътя усетих, че от очите ми текат сълзи. Бях изморена и разстроена, но поне малко по малко идвах на себе си. Държах здраво Люк през кръста и дори когато пристигнахми на вече познатото хълмче, продължих да го стискам, сякаш ще падна.
  -Клара, успокой се. Всичко е наред. Всичко свърши- шептеше Люк, докато влизахме в имението. Вече поне различавах думите му. Алина се приближи към мен и ме хвана за ръката. Не попита какво се е случило. Знаеше, че нямах сили да обяснявам.
  -Искам да говоря с Командира- съобщих на Люк. Той само кимна отсечено и тръгна към една от стаите, за да повика Ерол. Той обаче явно нямаше намерение да напуска офиса си. Затова реших аз да нахълтам там. Минах с твърди крачки от предверието към стаята, подминах всички момчета и буквално нахълтах в стаята на Командира, бутайки Люк настрана. Спрях като гръмната. Очите ми отново се ококориха. Точно щях да съобщя на Командира, че двете с Алина напускаме групата на Червените качулки, когато видях стаята. Не очаквах да видя това. Ерол рисуваше. Беше напълно съсредоточен в работата си и изобща не отчете присъствието ми. Загледах се в платното пред него. Това, което ме шокира най-мното беше, че рисуваше госпожа Ж.

'Бележка от автора'
  Знам, хора. Много се забавих с новата глава. Но днес се напънах и я дописах- цели 3475 думи. Приятно четенеее😃😚😚💖💖
ПС:
1. Искам мнооооого коментари
2. Съжалявам, ако има много грешки. Не съм чела от началото и не съм поправяла. Когато напиша цялата книга, ще я прочета отначало, за да я преправя😌😌😙😙