Момчето с червените очи- Книга Втора От Поредицата "Черните Качулки"

Двадесет и трета глава

  -Нищо не разбирам- казах за милионен път на Люк, след като Ерол беше казал великата си реч, за това колко важно е да се "доберат до Бялата качулка", както се изрази той. Всички Червени качулки гледаха нервно Командира си и споделяха мнението си с околните.
  -Искам да хванете момичето колкото се може по-скоро. То ще ни даде огромна сила.
  -Но защооооо- извих глас над тълпата и всички погледи се насочиха към мен. Изчервих се и забих поглед в земята. Не можеше ли да се отвори дупка, за да ме погълне?
  -Защото, мила моя Клара, това е единствената Бяла качулка на света.
  -Да това вече го разбрах- извъртях нагоре очи.
  -Белите качулки са били най-силните хора с Дарба от трите групи Качулки- обясни ми Матю, вече раздразнил се от моето любопитство.- Ако Бялата качулка стане част от групата ни, ще сме с пъти по-силни от Черните качулки и ще постигаме целите си много по-лесно. А това, което я прави още по-специална е, че е момиче.
  Изсумтях недоволно. Явно навсякъде момичетата се приемаха като някакви безценни вещи. Тъпаци!
  -Хубаво. Не искам да знам повече- казах и обърнах гръб на тълпата. Насочих се към стаята си, напълно незаинтригувана от безбройните брътвежи на Ерол. Предпочитах да разбера историята от Черните качулки. Не можех да бъда сигурна дали Червените не ме лъжат.
  След час, прекаран в леглото, реших да си намеря нещо за хапване. Излязох тихо от стаята и се насочих към столовата. На път по коридора, естествено попаднах на една отворена врата, приз която се виждаха две говорещи фигури. Спрях се и надзърнах леко, за да видя какво става. Не можех да не съм любопитна. Все пак днес беше интересен ден.
  -Трябва да я открием на всяка цена. Но в никакъв случай не трябва да изпускаме някоя от Черните качулки. Ако не намерим Бялата, по-добре да разполагаме с едно от момичетата на Черните качулки, отколкото без нищо.
  -Прав сте, Командире, но знаете, че е много трудно да ги задържим тук. Все едната ще си тръгне или ще избяга- отговори другия глас. Очите ми се отвориха толкова широко, че щяха да изскочат. Думите на гласа ме шокираха. В групата на Черните качулки имаше точно три жени. Аз, Алина и госпожа Ж. Само че имаше две момичета. Аз и Алина. А щом аз вече бях тук по собствено желание, то... не! Бяха отвлекли Алина! Бяха я довели тук насила, за да са сигурни, че във всички случаи ще разполагат с момиче, което да им помага в мисиите! Това беше ужасно! Усетих как гневът си пробива път в кръвта ми. Започнах да треперя, тялото ми сякаш покачи температурата си. Бях... меко казано бясна! Алина беше моя приятелка и ако някой я докоснеше с пръст, щях да му изкарам червата през ушите!!! Добре... знаех със сигурност, че единият човек в стаята беше Ерол. Дали да не вляза и да го убия? Не. Може би не беше добра идея. Бях сигурна, че Червените качелки щяха да го защитят и аз щях да се прецакам, ако постъпя необмислено. Поех дълбоко въздух и отстъпих назад от вратата. Блъснах си в нещо топло и меко. Подскочих.
  -Нали знаеш, че не е хубаво да се подслушва? - каза бавно Люк, обмисляйки дали да не ме убие на момента. Този път не посмях да го погледна в очите. Не исках да го ядосвам или предизвиквам. Щях да се държа нормално, за да измисля план да намеря Алина и да я измъкна от тук.- Какво тогава правиш тук -продължи Люк, оглеждайки ме от глава до пети. Отстъпих една крачка назад.
  -Исках да си взема нещо за ядене. Просто чух, че Ерол говори с някого и ми стана любопитно. Но нищо не чух, не се безпокой- излъгах, придавайки си каменно изражение на лицето. Люк повдигна вежди. Разбира се, че не ми вярваше.
  -Тогава защо седя толкова дълго пред вратата? -попита той, подсмихвайки се.- От цяла минута седя зад теб и чакам да ме усетиш.
  Потреперих. Как си бях навела... знаех какво беше гледал...ужас!
  -Просто се опитах да чуя нещо- повдигнах небрежно рамене.-Хайде да ядем. Умирам от глад-смених темата.
  -Да, заведи момичето да яде- когато чух този глас, пребледнях. Дано не се усъмни в това, че седя пред вратата му. Ерол беше зад мен и говореше на Люк. Той кимна.- Клара, трябва да се храниш повече и на често. Няма да имаш никакви сили иначе.
  -Няма нужда някой да ми казва кога и как да се храня- озъбих се на Командира. Забравих всякакви обноски. Той държеше Алина, по дяволите! Беше ми черен вече!... не че пирди не ми беше...
  -Люк, погрижи се тя да се нахрани добре -заповяда Ерол, без да ми обръща никакво внимание. Аз само ме обйрнах гръб и хвърлих предупредителен поглид на Люк да си държи датворена устата за подслушването. Той само вдигна ръце, сякаш за да си защити от мен. Посли ме хвана за лакътя и ме задърпа към столовата,  отдалечавайки ме от Командира. По някаква причина знаеше, че му бях бясна и искаше да предотврати последствията от гнева ми. Така и не видях обаче с кого говореше Командира.
  Когато отидохме да ядем, все още бях много ядосана. Люк ме остави на мира, усещайки, че не съм в настроение за шеги и закачки. Взех си табла и чиния, сложих си малко картофено пюре, цапнах отгоре две мазни наденички и седнах нацупена на масата. Горях от нетърпение да до помогна на Алина. Докато дъвчех, щях да измисля план.
  -Хей- Матю седна на масата срещу мен.- Какво става? Изглеждаш унила.
  Дълго време не отговорих, дъвчейки замислено. Когато преглътнах, ми хрумна чудесна идея.
  -Матю, имам огромен проблем. И знам, че само с теб мога да го споделя.
  Матю веднага се напрегна. Чертите на лицето му се изопнаха, а зелените му очи потъмняха.
  -Кажи ми какво те тревожи.
  -Аз... подслушвах разговора на Ерол с някой друг и... чух, че са отвлекли Алина.
  Матю зяпна насреща ми. Така поне потвърди, че не е бил човека, с когото Командира говореше.
  -Да- кимнах с глава на безгласния му въпрос. -Тя е някъде в сградата. Отвлекли са я и са я заключили, за да бъдат сигурни, че ако една от нас избяга, другата няма да се измъкне.
  -Мамка му - прошепна той през зъби и прокара нервно пръсти през косата си.
  -Трябва да я измъкна, Матю. Само на теб мога да се доверя. Моля те, помогни ми. Тя не заслужава да е на това място.
  За миг през лицето на Матю мина сянка. Вероятно последните ми думи го бяха обидили. Все пак и той беше Червена качулка и живееше тук. Но аз знаех, че бях права. Алина беше прекалено добра, за да се намира в такава среда. Тук си правеха лоши неща. А те не бяха за момиче като нея. Накрая Матю кивна. Аз веднага се ухилих до уши и едва се стърпях да не го регърна силно. Насилих си да продължа да предъвквам мазните наденички.
  -Какъв ще бъде плана?-Попитах нетърпеливо. Матю вдигна пръст нагоре, за да ме прекъсне. В същото време отпи глътка от тъмната течност в чашата си, правейки се на спокоен. Отстрани би изглеждало, че двамата водим съвсем нормален разговор. Но точно в момента горях и кипях и нямах намерение да стоя просто така и да бездействам, докато Алина е някъде в килия и се мъчи.
  -Ще си отидеш в стаята и ще кротуваш-отговори накрая Матю, гледайки ме сериозно.
  -Какво?!?- извиках малко по-силно от обичайното и малцина насочиха погледа към мен. Люк ми хвърли поглед, питайки ме дали искам да дойде, но аз бързо поклатих глава, съобщавайки му, че всичко е наред. Матю разбира се забеляза всичко и леко се намръщи.
  -Първо, искам да стоиш далече от Люк. Той не е за теб- аз повдигнах  иронично вежди при тези думи.- И второ, аз ще се погрижа за Алина. Ако ни спипат и двамата, ще пострадаме много повече, отколкото ако случайно хванат само мен. А и на мен ми вярват. Червена качулка съм.
  Потропах нервно с пръсти по масата. Бях изгубила апетит. Вярвах на Матю, но не исках да се излага на риск заради мен - Черната качулка.
  -Сигурен ли си, Матю?- попитах плахо с надеждата да се откаже от рискования план. Той само ми кимна и погледна въпросително към пълната ми чиния. Аз поклатих глава. След малко и Люк изникна зад мен. Хвана облегалката на стола ми и също като Матю впери поглед в чинията ми с почти недокосната храна. Обърнах си отново напред, сигурна, че ще бъда принудена да ям насила. Което естествено нямаше да стане.
  -Дори не се и опитвайте- казах, гледайки и двамата с много много лош поглед. Матю само присви рамене, но Люк скръсти ръце пред гърдите си и ми посочи с очи да ям. Блъснах вбесено чинията настрана.
  -Не. Искам. Да. Ям.
  -Ерол каза да се храниш.
  -Ерол не ми е никакъв и няма да ми казва какво да правя!
  Люк въздъхна тежко и вдигна глава към тавана. Опитваше се да сдържи Дарбата си. Накрая просто си тръгна, като взе чинията ми и я хвърли в близкото кошче. Погледнах шокирано. Матю веднага реши да ми обясни:
  -За да не я види Командирът. Защото ще накаже Люк, за това, че не е изпълнил нареждането му.
  -Това е ужасно- изказах недоволно мнението си. -Напълно сигурен ли си, че ще ходиш при Алина сам?
  -Да- Матю стана от стола си и изхвърли празната си чиния. Помаха с ръка на Люк, който веднага се насочи отново към нас.
  -Нали уж не искаше да се движа с него- попитах възмутено.
  -Да, но точно сега искам да съм сигурен, че ще стигнеш безпрепятствено до стаята си, без да правиш глупости.
  -Какво??? Матю! Стига! Не го прави!
  Матю не отговори. Когато Люк дойде при нас, той просто се насочи към изхода и излезе, без да промълви и дума повече. Тръснах ядосано глава. Не ги разбирах тези момчета.
  -Щом няма да ядеш, си отиваш в стаята, сладурче- каза сладникаво Люк, но изражението му беше сериозно. Нищо не отговорих, а просто го последвах. Не исках да споря, сега не ми беше до това. Исках да бъда сигурна, че Алина ще се върне при Черните качулки. Когато влязох в стаята си, се обърнах, за да попитам Люк за следващата мисия, но видях само как затваря вратата с ключ в ръката. Късно се досетих какво ще направи.
  -Люк! Не го прави!- извиках и се затичах към вратата. Той обаче вече я заключваше и преди да я достигна, дочух само тихото изщракване.- Люк! Идиот такъв, пусни ме веднага!- затропах с всички сили по вратата. Дарбата ми се включи, но дори с нея, не успях да счупя вратата. Обърнах се обнадеждена към балконската врата. Затичах се към нея и... БЕШЕ ЗАКЛЮЧЕНА!
  -Лююююююк!!!!
  Никой не отключи вратата. Само чух гласове пред стаята. Двама души застанаха отпред да пазят по нареждане на Люк. Значи и той като Итън и Ерик беше помощник на Командира и разполагаше с по-голяма власт от обикновените Червени качулки.
  -Мамка му, Люк- изпъшках и хванах главата си, дърпайки безпомощно коса. Седнах пред вратата, плъзгайки гръб по нея. Свих колене и зачаках. Или Люк беше заключил по нареждане на Командира, за да не се измъкна, или го правеше, за да си отмъсти, че го отблъснах. Знаех, че беше по малко и от двете. Но... исках да помогна на Алина и Матю. Какво щеше да се случи, ако планът на Матю се провали? С тези тежки мисли се унесох и главата ми клюмна. Не събрах сили да легна на леглото...
  Нямах представа колко време бях спала, но се събудих от виковете в коридора. Навън беше тъмно. Надигнах се сепната и раздвижих изтръпналите си крайници. Допрях ухо до стената, за да се опитам да чуя за какво беше цялата тази врява. Гласовете бяха силни, но не разбирах думите. Затропах с все сила по вратата.
  -Люк! Пусни ме да изляза! Люк- последния път, в който назовах името му, вече не звучах ядосана, а отчаяна. И вратата най-накрая се отвори. Люк припряно влезе в стаята и ме прегърна изненадващо силно. Притисна глава до мен, но не по начина, по който го направи преди часове, а по... начин, по който изрази притеснението си. Цялото му тяло излъчваше безпокойство.
  -Клара... всичко е наред. Шшт, тук съм- той ме залюля в прегръдката си като малко дете. Нещо не разбирах сручващото се.
  -Люк, какво става?
  -Матю... се е опитал да освободи приятелката ти- Черната качулка- каза колебливо той.- Но... Ерол точно тогава е бил там и е видял всичко...
  Ахнах ужасено. Краката ми се подкосиха. За щастие Люк ме задържа.
  -Не, не, не... аз съм виновна, аз съм виновна- заплаках нещастно.
  -Клара, как ще си виновна ти? Дори не знаеше, че Черната качулка е тук.
  -Напротив!- извиках през сълзи.- Знаех! И когато казах на Матю, той отказа да ме пусне да спася Алина... каза, че е рисковано. А сега нито тя е свободна, нито Матю е в безопасност.
  -Клара- въздъхна Люк.- Какво си направила?
  -Ти и без това все ме заплашваше, че ще го нараниш- насочих гнева си към него.- Доволен ли си сега?!?
  Люк ме хвана за раменете и ме разтърси.
  -Никога не съм възнамерявал да го наранявам! Той ми е приятел! Просто трябваше да те заплашвам с нещо, за да те задържим тук. Матю го предложи.
  Това вече ме съсипа. Матю знаеше колко държа на него и въпреки това беше рискувал живота си. Не! Аз си бях виновна! Отскубнах се от ръцете на Люк и изхвърчах от стаята. Насочих се натам, накъдето отиваха всички останали. Вероятно беше станал страшен сеир. Все пак никой не се осмеляваше да се изправи срещу Командира.
  -Клара, недей- извика Люк след мен. Хвана ме за ръката и ме дръпна.- Не бива да гледаш това.
  -Кое не бива да гледам?- попитах паникьосано.
  -Ерол ще накаже Матю публично. Винаги прави така...
  - Какво?!? Не, това няма да стане!!!- насочих се отново към опашката от Червени качулки. Този път Люк не успя дори да ме хване за ръката, защото със светкавична бързина се скрих между момчетата. Нахлупих качулката си, за да не се различавам от другите и се набутах най-отпред. За малко да получа удар. Притиснах ръка до устата си, за да не извикам. В предверието лежеше Матю, овързан отвсякъде с въжета, гол до кръста с голяма кървава резка, минаваща по протежението на целия му корем. Ерол го обикаляше бавно, сякаш всеки момент ще го нападне.
  -Клара- повика ме Люк отнякъде. Инстинктивно обърнах глава по посока на гласа. И тогава я видях. Алина седеше до Люк, който я придържаше през кръста, вероятно защото беше твърде немощна да седи на крака сама. Лицето й беше бледо, а черните й дрехи бяха разкъсани. Иначе изглеждаше невредима. Когато срещнах лилавия й поглед, за кратко на лицето ми се появи щастлива и облекчена усмивка. Тя беше добре. И тогава тя хвърли поглед към Ерол и Матю и бавно го върна върху мен. След това кимна бавно. Показваше ми нещо. А аз веднага я разбрах. Позволяваше ми да си отмъстя за това, което Ерол беше сторил на нея и на Матю. Този път не ме спираше да излея гнева си. А аз щях да го направя. С голямо удоволствие при това. Кимнах на Алина в отговор. Тя каза с устни "Пази се". Обърнах се към Ерол със злорада усмивка на лице.
  -Ерол!!!!- извисих глас над всички. Командирът на Червените качулки изненадано ме погледна. Аз свалих качулката си и излязох от редиците на момчетата. Застанах пред Ерол, вадейки ножа от ръкава си. Моят любим нож.
  -Имам недовършена работа- казах тихо, за да не ме чуе. Но достатъчно силно, за да ме чуят Качулките. Те се размърдаха неспокойно, но никой не посмя да излезе отпред и да защити Командира си. Абсолютно никой.

'Бележка от автора'
  Малко драматично започна да става, ама какво да си прави... 😂
  ПС: Днес официално реших, че ако някой ден имам момче, ще го кръстя Итън, а ако е момиче- Алина😆😊😂