Redemption

Chapter 48 - Rupture

Ugo Melone - Aqua

Гледна точка на Дерек

"Обсег" не е място на личността. Не е важно кой си, дори какво си направил щом преценят, че си ненужен. Сякаш хората са вещи, обезличени, без самоличност. Войници. Роботи. Мозъкът не трябва да се използва за нещо повече от служене.

И всичко си продължаваше най-спокойно...
Единствено отломките от нечие присъствие плуваха в спомените ми. Единствено те ми напомняха, че дори и в затвор, животът може да бъде красив, ако раздаваш сърцето си всеки един ден. Ако има на кого да го раздаваш...

Да говорят хората за разстояние, чак когато го преживеят. Споменът храни, но и разяжда душата. Споменът е лечител, но и убиец.

Само двама страдахме. Болката ни беше невидима за тълпата, която клюкареше колко неблагодарни и безскрупулни са някои хора. И да си добър, и да си лош, накрая пак ще се говори едно и също и за добрите, и за лошите.

А някога тази тълпа беше мой дом. Когато си част от многото не усещаш липсата на прокудените, не усещаш несправедливостта, защото се намираш във вътрешността на една игра и твоята задача е да си заравяш главата възможно по-дълбоко. Да ослепяваш съзнателно.

Без емоция не бях в състояние да мисля в този момент. Нищо не ми се виждаше забавно, с никого нямах желание да общувам, устата ми се въздържаше от шеги и загачки. Защото нямаше кой да ми се скара, че съм лекомислен в сериозен момент. Липсва ми момчето, което е жив пример, че през трудностите се ражда истинският характер. Липсва ми само да ме скастря с поглед. Липсва ми да има кой да ме разбира без да му говоря.

Кристъл е прекалено притеснена, за да се тревожи за моите чувства. Напрягаме се взаимно с липсата на идеи за действие.

Отдавна не съм бил толкова замислен. Нямам отговор за нищо. Кафето по чашата ми е засъхнало с дни. Изстинало е, забравено е. Няма кой да я измие.

Тренировките са по-тежки, а мълчанието по-продължително. Изолирани сме от света, а всъщност е препълнено с пречки пред очите ми. Прах, който ме задушава в тясното пространство. Мръсни ръце, потупващи рамото ми, цапащи наивната ми душа. Рано или късно това, което си таял, излиза на повърхността. Но дори на повърхността чувствам сякаш съм потънал още по-дълбоко. Не искам да се затварям в себе си, защото тогава далеч няма да мисля само за Хари и Хейдън. Трябва да съм весел, за да повярват хората около мен, че съм такъв, и да си повярвам и аз.