The Madness - З А В Ъ Р Ш Е Н А -

《 Но защо? Как? Деъъъм... 》

Стая... Бяла празна стая. Къде са всички? Мери! Къде е тя? Аз къде съм?
Все въпроси, които нямат логичен отговор. Чу се пропукване, което се засили и почна да канти из стаята. Капки кръв се стичаха от всички страни. Какво става за бога?....
Изведнъж стените паднаха или по-скоро се срутиха и аз се озовах в някаква сграда. Приличаше на общежитие. Влезнах вътре и се запътих към стълбището, усещах странно присъстрие на още хора, усещах студен полъх натила си, но продължих изкачването на стъпалата. Стълбището беше доста голямо, стръмно и спиралообразно. Стълбите до втория етаж нямажа край, кой за бога го е измислил такова... Стените бяха с почти изпопадала масилка, толкова дълбоко потрушени, че чак се виждаха тухлите. Бях сигурна, че някой ме наблюдава, докато вървях на горе по стълбишето имах ясен поглед на долу и за момент ми се видя нещо като сянка, което се движи към мен, но може и да си въобразявам, все пак съм в старо общежитие и може да халюцинирам от паника. Въпросите, които не ми излизат от главата са- Къде са всички?; Защо не съм в болницата и Какво за бога правя в това общежитие?...
Стресирана, от това което продължаваше да се качва с мен по стълбището, аз реших да си ускоря крачката и направо си почнах да тичам нагоре, странното беше, че колкото повече се изкачвах, толкова повече сякаш стъпалата се увеличаваха. Най-накрая стигнах до краят на стъпалата и там имаше врата?!? Реших да я отворя, но точно преди да го направя ме спря пронизващ вик:

- Нее! В никакъв случей недей да отваряш тази врата!

- Коя си ти? По-скоро какво си? Ии защо да не я отварям? Защо съм тук? Къде са Мери и д-р Медж?

- Уоооуу! По-полека с въпросите Мелани. Имаме достатъчно време на разположение, за да получиш отговори.
Аз съм ти или по-скоро вътрешното ти "Аз", тази твоя съвест. Тук си защото ти пожела, време беше да се запознаеш със себе си, един човек сме, но сякаш различни, нали? Колко удивително! Мери и д-р Медж не са тук, не се безпокой, те още са си в болнизата. А ние с теб сме, ъм не знам ти ми кажи, всичко е в главата ти, това е света, в който живееш ти. А колкото до вратата... Не знам, сори не знаем* касво се крие зад нея. Соуу предлагам да си остане така.

- Но как е възможно щом си моя съвест да си в друго тяло?? И как така не знаеш къде сме...? На нали ти ме зоведе тук? Как може да не знаеш къде сме? Как така всичко е в главата ми, не е възможно, няма как това да е истина!

- Ти си в главата си. За това можеш да ме виждаш. И като сме в главата ти, ти контролираш какво ще се случва тук. Решенията са в твоите ръце. Ти решаваш и какво ще има зад тази врата.

- Ти като си моя съвест би трябвало да имаш същата власт над това място като мен, нали?

- Не точно. Но знам точно какво си мислиш и какво искаш и мога да го изпълня. С разликата, че излиза от твоята уста моята дума.

- Значи примерно, ако си мисля за ябълки, ти ще знаеш това и ще можеш да ги песонализираш обаче след като аз кажа, че ги искам?

- Да нещо такова се получава.

- Стига празни приказки. Отварям вратата и да се става квото ще.

След отварянето на вратата пред нас се разкри удивителна гледка, бяхме насред необятните небесни висини, облаците бяха навсякъде около вас в какви ли не форми и обеми. Полазиха ме тръпки от страх, знаейки на каква височина се намираме. Бях ночно на ръба и се любувах на гледката когато съвестта ми, вътрешното ми "Аз" ме бутна. Започвах да падам, крещях и виках падайки надолу със затворени очи. Опитах се да спра падането като си спомних думите и, че аз контролирам всичко тук, но уви... нищо не се получаваше, аз просто си падах. Все по-бързо падах и виковете ми се усилваха. В един момент падането спря. Аз сякаш левитирах насред нищото.

Отворих очи и си бях в стаята, в която ме бяха настанили медицинския екип от болницата. Всичко е било просто сън. Един доста странен и същевременно доста реалистичен сън. Седях и си мислих как е възможно всичко това... Не можех да си обесня каква беше тази бяла стая без нищо и от къде се взе тази кръв... Защо се озовах насред някакво си общежитие и каква беше тази съвест, която първоначално се прави на мила и после ме бута... нищо нямаше логика и никаква смислова връзка. Явно прекалено много ми се беше насъбрало на последък и сега това с Мери иии явно всичко се отразява на съня ми.
Часът бе  шест и тридесет, ранно утро. Навън все още цареше пълен мрак, всички оше спяха, а аз... Аз още си седях и си обмислях върху съня, не можех да вамеря смисловата връзка. Стигнах до извода, че трябва непременно да говоря с д-р Медж за това, но все оше беше твърде рано, не искаж да го будя по това време, няма и да е редно.. даое е нахално. За това си легнах отново, настаних се удобно, плахо си казах:
" Нека този път ако ще спя, да не сънувам нищо! ". Обърнах се към стената, гушнах завивката, мислейки си за тези неща клепачите ми започнаха да натежават и неусетно потънах отново в сън.