A surprising journey!

126 9 1
                                    

Пътувахме близо час през който стана изключително задушно, но Мъри не искаше да отвори прозореца на покрива на автобуса и всички умирахме от жега. Буквално усещах как се варя на бавен огън.

-Мъри, пич, ще издъхнем ако не отвориш.-извика едно момче. Пот се стичаше и по лицето на шофьора и той най-накрая склони да ни даде ключа за прозореца и едно от момчетата, които стояха отпред го отвори.-Най-накрая малко въздух!-възкрикна предното момче.

-Колко има още?-попитах Кармен.

-Около час.-каза тя и аз измрънках.

-Ще пробвам да заспя. Събуди ме когато наближим.-казах и тя кимна. Затворих очите си и се унесох макар и шума.

Не виждам нищо. Само облаци. Изведнъж усетих твърда земя под краката си, но съм сигурна, че не съм падала. Оглеждам се. Красиво е. Намирам се пред водопад в гора, която не ми е позната. Наподобява по скоро на безлюдна джунгла, от колкото на гора, като се замисля. На върха на водопада се е надвесил някой. Мисля че се готви да скочи от там. Ще се самоубие ли или просто стои опасно близо до ръба, заради гледката? Той понечва да скача.

-Недей!-извиках за да го спра. Затичах по хълма към върха но пътя беше доста дълъг. Надявам се само да стигна навреме. Изглеждаше невъзможно, но все пак опитах. Вече бях на върха и човека не беше помръднал. Сякаш ме чакаше. Виждам човека в гръб. Мъж е по-точно мисля, че е момче. Познавам го. Знам, че съм го виждала. Той се обръща и очите му ме пронизват право в сърцето.-Джона?-питами не вярвам, а той се обръща готов до скочи. Не би го направил. Защо ще го прави? Стигам до него и го хващам за раменете.-Недей!-крещя и не го пускам.

-Някой трябва да го направи! Няма да си ти. На теб ти стига. Пусни ме!-каза той, но в размазаните му вероятно от сълзи очи нямаше емоция. Нямам намерение да го пусна. Не ми пука, че скъсахме.

-Няма да те пусна!-казах твърдо.

-Ти си решаваш.-каза той и ме бутна от водопада. Наистина ли го направи? Толкова лесно ли се отказа от мен? Не ме беше страх от падането. Единствено се разочаровах от съществото който ме бутна. Затворих очи и се отпуснах. Точно тогава обаче някой ме хвана. Това са Даниел и Корбин. Хванаха ме в гиганско листо от водна лилия, опънато като батут. Аз обаче отскочих нежелателно от там и отново полетях отново. Усешах вятъра, който духаше в лицето ми. Свободата във въздуха също се усещаше и тогава го видях седнал на стол, свирещ на пияно върху облак. Баща ми. Отидох на облака при него и седнах отстрани до него, но на облака. Изведнъж китарата ми се появи и засвирехме заедно. Мелодията беше красива, като тази когато бях малка. Свирехме както когато той ме учеше. Тогава бяхме в двора на имението. Там се пренесохме и сега с облака. Аз свирех седнала на тревата, а той-на стола пред пияното си. Усетих как тещо ме пробожда. От сърцето ми се подаваше нож забит в гърба. Опитах да се обърна, но не успях. Леля, която се бе появила току що изпищя, а тате я прегърна.

Broken to be fixedWhere stories live. Discover now