Шепа пепел

Втора глава

Биляна ме чака на вратата.

- Пак си се измъкнала - укорява ме с усмивка. - Пет сутринта е.

Оставям черната си чанта на закачалката и повдигам вежда насреща ѝ, знаейки, че вече съм спечелила този спор още преди да го е започнала.

- А ти защо не спиш?

Тя се нацупва само привидно - вътрешно едва се сдържа да не избухне в смях.

- Събудих се малко след като ти си излязла, не можах да заспя отново и седнах да уча по социология.

Поклащам глава, сядайки срещу нея на продъненото ни канапе. Всяка от нас има своите нездравословни навици. Хубаво е, че сме свикнали една с друга и съвсем вече не се учудваме. Твърде добре се познаваме все пак.

- И без това има само още три часа до лекциите, аз предлагам да не си лягаме изобщо.

Очите ѝ в миг светват.

- Значи имаш да ми разказваш - подканя ме с дяволит тон.

Почти усещам рязката промяна в настроението си. Ставам някак сериозна и свеждам очи към ръцете си, за да не си проличи. Биляна обаче всичко забелязва, нищо не ѝ убягва.

- Какво е станало? Хайде разказвай!

Думите все още са на езика ми и докато ги предъвквам, за да те запазя още малко само за себе си, разбирам, че този път е различно. Разбирам, че няма да бъдеш просто случаен непознат и че вече носиш със себе си повече усещане за съдба отколкото който и да било преди теб. Линията на живота ми вече се е преплела с твоята и е на път да се изкриви завинаги.

- Запознах се с един мъж в "Стърлингс" - започвам, не особено сигурна докъде ще стигна. - Казва се Антоан.

- Чакай - Биляна ме спира, вдигайки ръка във въздуха. - Първо трябва да уточним колко точно е мъж по твоите дефиниции.

Поколебавам се. Как да ѝ кажа все пак?

- Лора! - очите ѝ се разширяват от превъзбуда, нищо че умората ѝ личи в торбичките под тях. - На колко години е?

-      Опитай се да познаеш - става ми абсурдно смешно.

-        На трийсет?

Поклащам глава. Добър опит все пак - последният мъж в живота ми преди теб беше на двайсет и девет.

-         Трийсет и пет?

Цъквам с език.

-         Почти си близо, но и не съвсем.