Двайсет и седма глава

72 14 2
                                    

На следващия ден съм сама в квартирата. Биляна рано сутринта замина с Йосиф, за да се видят със семейството му. Докато ги гледах от терасата как се качват в колата с целия багаж, който приятелката ми беше способна да понесе със себе си за два дни, ми се прииска някой ден и аз да се запозная с твоето семейство. Това бъдеще обаче ми се вижда някак твърде далечно, нереално дори.

Имам да уча, но решавам, че след като ваканцията е толкова близо, и двамата можем да си вземем почивка, за да прекараме деня заедно. Когато не ми вдигаш телефона на обяд обаче, предполагам, че те гони махмурлук и още спиш. Следобед, след като съм си наваксала със записките си по повечето предмети, ти звъня отново и щом се включва гласовата ти поща, притеснението започва да се прокрадва в мен. В шест часа вечерта, отчаяла се от поредната доза пропуснати обаждания, ти изпращам няколко съобщения, в които те моля да ми се обадиш, след като си включиш телефона. В осем часа се обличам и излизам от нас, решена да те намеря, където и да си.

В метрото преплитам пръстите на двете си ръце, за да не е толкова очевидно за хората около мен, че треперя. Толкова много мисли минават през главата ми, че скоростта, с която влакът се движи, не може да ги надбяга. Затова, когато слизам от него, аз самата започвам да тичам към дома ти, защото иначе не бих могла да понеса смразяващия страх, плъзнал в душата ми. Тичам с всички сили и във всяка своя стъпка влагам всяко свое опасение, настъпвам го и го загърбвам, защото ми се иска да вярвам, че по този начин то наистина ще се обезсмисли. Тичам, докато не стигна до ъгъла на Лавеле 1 и Вито Позитано, пред жълтата сграда и дървената входна врата.

Позвънявам няколко пъти на домофона, но след като не ми отговаряш, позвънявам на някои от съседите ти. Отваря ми жената с розовите пантофи от вчера, след като подробно ѝ обяснявам защо твоят звънец се е развалил. Изкачвам разстоянието до апартамента ти в известна дилема със себе си - една част от мен иска да стигне до площадката ти, колкото е възможно по-бързо, за да разбера дали си си вкъщи, но другата част от мен сякаш предусеща изхода на събитията и иска да ме задържи далеч от апартамента ти за по-дълго.

Сърцето ми бие по-силно отвсякога, щом протягам ръка и трескаво почуквам на входната врата. Залепям ухо до нея, но не чувам никакъв звук от другата ѝ страна. След още няколко настойчиви почуквания предположението ми, че може още да спиш, отпада напълно.

Шепа пепелWhere stories live. Discover now