Шепа пепел

Седма глава

Притискам шала към врата си, докато вървя към мръсно жълтата сграда на ъгъла на Вито Позитано и Лавеле 1, в която живееш. Мисля, че това е тя - ти ми даде достатъчно точни инструкции, за да съм я объркала. Освен магазините на първия етаж, на покрива ѝ има купол с гръмоотвод - точно както ти ми я описа.

Докато пресичам, бегло се замислям колко бързо опадаха листата, вече примесили се с дъждовната вода по дупките в тротоара. Времето застудява все повече, типично за началото на ноември. Издишам през устата, за да видя дъха си. Спомням си как, когато бяхме малки, с братовчедка ми винаги го правехме и се преструвахме, че пушим, всяка от нас лапнала по една солета или пък пуричка с шоколадов крем. Какво ли прави Ния сега?

Натискам звънеца на домофона, на който не пише името ти, а апартамента, в който живееш. Ти се забавяш около минута, преди да ми отвориш.

Стълбището е вито, а стълбите - тесни. Хващам се за извития метален парапет, за да не падна. Токовете на ботите ми тежко тропат и ехото вероятно се чува из цялата сграда. Скърцането на входната врата се разнася още преди да съм стигнала до последния, трети етаж. Виждам те как се надвесваш над парапета, усмихнат и с цигара, закрепена в крайчето на устата ти.

-     Здравейте, мосю - поздравявам те, целувайки те по бузата. - Трябва да напишете позитивен отзив за фирмата ни заради експресната доставка.

Подминавам те, възползвайки се от това, че все още си облегнат на парапета, и първа се отправям към апартамента ти. Ти подръпваш вързаната ми на опашка коса, разкикотвайки ме. Първото, което виждам още от входната врата, е голямата картина, закачена на отсрещната стена и приблизително с нейните размери - живопис на Амстердам. Нарисувана е Амстел, минаваща през квартала на червените фенери, а над нея заплашително се е надвесила голяма, кървава луна. Всичко е в червено, дори и листата на дърветата и водата, отразяваща светлините на уличните лампи и прозорци. Само небето е тъмно, подсилващо чувството за скрита опасност, носещо се от цялата картина.

-  Твоя ли е? - питам те, бавно изучавайки всеки детайл от нея.

-   Да - протягаш ръка за палтото ми, което забравих да съблека. - Имам и една на Ню Йорк, живях и там известно време, но изобщо не ми хареса, затова и я няма закачена никъде. Продадох я преди няколко години, не помня на кого и на каква цена.