Трета глава

170 16 10
                                    

Намирам те сред тълпа от непознати. Как те познавам ли? Ти си ми още по-непознат от тях. По-далечен си, по-труден за разгадаване.

Всички те са ми ясни - познати до болка, омръзнали са ми без някога да съм ги срещала. Отрекла съм се от тях преди да ги видя. Мога да позная какъв е всеки един от тях още от пръв поглед, да разгадая характера му, да предположа в колко заспива вечер и кое е онова, без което не може.

Но ти? Ти седиш между тях и ги наблюдаваш със същия безинтерес, с който и аз. Имаш вид на човек, който не търси нищо от никого, но защо иначе би скрил очите си със слънчеви очила. Не се нуждаеш от никого, затова позата на тялото ти е толкова заключена, но ако някой се спре пред теб и те заговори, в теб ще заклокочи нуждата да му се харесаш. А той, разбира се, ще бъде привлечен от излъчването ти.

Така се наслаждавам на това да те анализирам тихичко отстрани, че почти изпитвам съжаление, когато ме забелязваш толкова бързо. Всъщност защо ли се и учудвам? Приличаш на човек, който винаги е на щрек, никога не изпуска от очи заобикалящото го.

- Предпочитате срещата да се проведе телепатично ли, госпожице?

Застанал си пред мен на дневната светлина, още по-отчайващо привлекателен от онзи мъж, чиито черти наполовина виждах, наполовина си представях, в Стърлингс. Усещам как устните ми предателски се разтягат в усмивка, докато си мисля колко много искам да прокарам пръсти през брадата ти.

- Звучи интересно, но нека да го оставим за втората ни среща - отвръщам ти.

Защото в мен няма никакво съмнение, че ще те видя отново и отново, и отново... Това съвсем не е последният път.

- Хайде тогава да тръгваме - завърташ ме, съвсем леко докосвайки кръста ми с ръка.

Поглеждам нагоре към теб. Толкова ми се иска да видя очите ти, че сякаш телепатично ти внушавам желанието си и ти сваляш очилата си. Очите ти са по-сини отколкото помня, гледат в мен още по-проницателно, човъркат в душата ми сякаш си взел лъжичка и чупиш парче по парче от нея.

- Къде отиваме?

Ти отдръпваш ръката си, но продължаваш да вървиш все така близо до мен. Настъпваме изпопадалите есенни листа, прошумоляващи под обувките ни.

- Когато бях на твоите години, с приятелите ми от университета много обичахме да пием бира в едно малко кафене на няколко пресечки оттук. Не знам защо, но докато бях в метрото, се сетих за него и ми се прииска да ти го покажа.

Шепа пепелWhere stories live. Discover now