HATE THAT 8 / 8

Chapter 32 - Душевен пир\Devil's girl

§§§

Стоя и се чудя къде сбърках с целия си живот, докато съм скръстила ръце и наблюдавам трафика от кабинета на господин Робинсън. Едва когато той се прокашля шумно осъзнавам, че в продължение на вече цели пет минути се взирам безмълвно навън.

- Всичко наред ли е, госпожице Джоунс?

- Просто се чудя къде продължавам да греша с всичко.

- С всичко? – повтаря учудено. – Какво имате предвид?

- Минаха седем години, а животът ми продължава да е пълна развалина.

Проследявам с поглед психотерапевта си, който бавно се изправя от уютното канапе и плавно приближава към мен. Спира за момент и изважда бутилка уиски и две чаши от малкото буково шкафче, което е затрупано с всякакви научни и лайфстайл списания. След което налива по равно количество в чашите и ми подава едната.

- Надявам се, че няма да възразите.

Бързам да я поема и да се насладя на така сладката отрова, която доскоро съсипваше живота ми и умело пропускам да обърна внимание на факта, че един толкова уважаван психотерапевт като Робинсън държи алкохол в кабинета си. Сеансите май започват да ми харесват.

- Вие сте двадесет и шест годишна жена, успешна – на висока позиция в работата и със завидни професионални умения за възрастта си. Въпреки всички нещастия от миналото сте успяла да изградите живота си от нулата, докато едва неколцина преживели толкова трудности като вас успяват да постигнат същото. Защо тогава смятате, че сегашният ви живот е развалина?

- Защото без хората, които обичаш нищо от това няма значение – прокарвам с типичното клише, с което блестящо мога да опиша ситуацията си. – Животът ми сега е като ковчега на вампир – мрачно и потискащо място. Помня, че ви казах, че се научих да оцелявам, да се самолекувам, да уважавам и ценя себе си, но не и че не успях да се науча да си бъда самодостатъчна. И до ден днешен самотата ме поглъща в черната бездна на отчаянието.

- С никого от приятелите си ли не запазихте контакт?

В унес по колите навън поклащам глава.

- Сметнах, че така е най-добре. Исках да започна начисто, но все повече осъзнавам, че това не беше правилното решение. Не се започва начисто с бягство от проблемите, а като се изправиш срещу тях и устоиш на болката и желанието да зарежеш всичко, за да се спасиш.