HATE THAT 8 / 8

Chapter 10 - Да се липсваш\Fucking pain

§§§

Онези проклети душевни катарзиси.

Емоциите бушуват и светът сякаш е застанал срещу теб, когато ти отчаяно се опитваш да не чувстваш нищо. Изморен си от цялата драма, от излишните приказки, от хилядите фалшиви усмивки... сякаш си изморен от самия себе си. Усещането е коварно. Прави те твърде податлив. Готов си да престъпиш всякакви граници, с наивната надежда, че това ще те накара да се почувстваш по-добре. Заблудената душа вижда нещата по този начин, докато в очите на останалите си поредният нещастник предал се в битката с живота. Всички отсъждат, всички ругаят, но никой от тях няма ни най-малката безобидна представа какви демони вилнеят в теб. Как всичко наоколо те съсипва, а тялото ти е просто един физически капан, от който не можеш да спасиш, сякаш прокълнатата си от Бога душа.

Нуждаех се от време, топлина и сили, с които да осмисля всичко случило се през последните дни. Сега обаче разполагах единствено с любимия си портокалов сок, чифт подгизнали обувки и просто един дъждобран, който не успяваше да ме скрие цялата от неспирния дъжд, който се изливаше върху мен. А най-лошото от всичко беше, че усещах студенината, която се носеше не само във въздуха, а и по лицата на всички случайни минувачи. Чувствах тежестта на всички смаяни погледи върху себе си. В очите им бях наистина странна. Хората... Все те карат да зависиш от мнението им. Добро, че не ми пукаше особено много. Аз буквално се излагах всеки ден. Това не беше новост.

„Но тогава защо се разхождаш като някой самотник под дъжда, Оливия?", навярно биха ме попитали някои, а недобре развитата ми философка персона би отвърнала с нещо от сорта на: „ Светът трябва да се живее с всичките си несъвършенства. И днес искам да се чувствам като едно от тях, понеже за повечето е странно да се разхождат в такъв голям порой. Просто искам да се живея. "

Цялото това нещо с похищението на Стела ми беше дошло в твърде повече. Нямах идея защо и как, по дяволите, се оказах замесена в това, но предчувствах, че не ме очакваше нищо добро. Както навярно и останалите в обкръжението ми. Защото това беше само предупредителен знак.

Партито в дома на Осем отприщи нещо във всеки един от нас. Нещата започваха да се променят, а с тях се струпваха все по-лоши събития. Ти-ти не се беше мяркал в училище от цяла седмица. Не го търсех, той също не търсеше мен. Взаимоотношенията ни не бяха в отлично състояние. Стела все още се възстановяваше от прободната рана в корема. Вината започваше да ме гложде като някой паразит всеки път, в който репрезентирах окървавеното ѝ тяло в глава си. Затова и прекарвах повечето си следобеди в дома ѝ, помагайки ѝ да възвърне отново загубените си сили. От друга страна Андрия не отговаряше на съобщенията ми. Вероятно беше заета с нейните научни проекти, с които се занимаваше 24/7. И за най-голяма изненада, отсъствието на Ти-ти се отрази негативно на всички в гимназията, понеже невинната Карън Уест показа своите тъмни страни и се подаде твърде много на изкушението да наранява всички, които бяха наранявали нея. Бързо обърна болката от поражението в своя полза. Така се превърна във втория Ти-ти и очевидно в знаменитата „кучка на училището". А аз? Аз просто пилеех времето си в дълги разходки насред студа само за да не ми се налага да потъвам в дълбоки размисли относно случващото се.