HATE THAT 8 / 8

Chapter 20 - Жива трагедия\Eight's doll

§§§

Понеделник – ада на седмицата.

И онова проклето място, което започвах да мразя все
по-силно с всеки изминал ден. Училището.

От цяла седмица се връщах към „нормалното", както искаше Осем. Бях забравила за уроците, за хората, за ежедневието си и беше крайно време отново да пусна корени във всичко от това, в сивотата. Само че вече достатъчно много бях паднала в очите на директора и учителите заради огромния брой отсъствия, които неусетно се бяха натрупали и нямаше как да извиня. Истината обаче не беше шокираща единствено за тях. Два дни преди това родителите ми се върнаха от Канада и новата Оливия слабо казано не им се хареса. Скандалите рязко нашумяха.

- Както вече споменах, г-н Джоунс, твърде много започваме да се тревожим за дъщеря ви. Липсата ѝ определено се забелязва, а огромният брой неизвинени отсъствия не може да бъде извинен. Опасявам се, че при по-голям брой липса от учебни занятия, ще бъдем принудени да изключим Оливия, а повярвайте ни, далеч не искаме да го правим – разтревожено се обясняваше директорът на гимназията. Както обикновено господин Хоупс увърташе прекалено много. – Но добрата новина в случая е, че остава още близо месец до края на учебната година и ако Оливия се вземе в ръце, има възможността да поправи дългата си липса от училище преди всичко със знания.

- Разбира се! Уверявам ви, че дъщеря ни ще стори необходимото, за да се поправи – побърза да отвърне баща ми и веднага след това ми хвърли един осъдителен поглед. Свъртях очи. Конското ми беше в кърпа вързано.

Директор Хоупс кимна.

- Вижте знам, че скорошните събития разтърсиха всички, но все пак трябва да нормализираме напрегната обстановка чрез общи усилия. Нали така, Оливия? – Всички в помещението свъртяха глави към мен. Гледаха ме така сякаш бях престъпник, стоящ върху съдебната скамейка. Ето защо не ми пукаше особено какво щях кажа. Така или иначе вече бях загазила.

- И това според вас означава да се правим, че нищо не се е случило? Това ли е новото „нормално"?

- При тези обстоятелства това е най-доброто, което можем да направим. Все пак миналото не може да бъде върнато. – Директорът отвърна видимо озадачен и пречупи посивелите си вежди. При това баща ми се напрегна още повече. Напрежението изскачаше по вените на челото му.