Chapter 16- Време за истина\Just trust

3.1K 164 31
                                    


§§§


Липсата на доверие може да погуби човешката раса. Изумително е как с изричането на дори една мимолетна лъжа могат да се прекършат всички останали от миналото клонки и така да се създаде нов вид нагласа между двама или повече души. Концентрираш се върху тази шибана лъжа и забравяш за всички доброкачествени неща, които е направил за теб този конкретен човек. И просто го мразиш. Ненавиждаш го, но не осъзнаваш, че по-големият глупак всъщност си ти. Защото доверието се печели, не се подарява. Понякога дори не се и чувства. И наивността, която ти е помогнала да го дадеш на този специален човек е изцяло твоя отговорност. Липса на достойнство е да обвиняваш някого за лъжите, които е изричал толкова много време, ако все пак ти не си успял да го опознаеш достатъчно добре, за да си сигурен, че можеш да се довериш. В моя случай, за щастие, нещата не стояха по този начин.

Чувствах се предадена, не защото Осем ме беше излъгал. В интерес на истината това беше първата лъжа, която някога бе изричал пред мен. Ядосвах се, защото той държеше да няма тайни и постоянно натякваше с това прословуто доверие, когато аз отново продължавах да си правя каквото си знаех. Боях се от това да не го предам, докато през цялото време той самият е предавал мен. И тази мисъл караше кръвта във вените ми да кипи на макс. Аз наистина бях започнала да му вярвам.


Гняв. Пръстите ми барабаникаха по перваза с бясна скорост. Болка. Чувството на празнина заседнало между гърдите ми, убиваше всяка опровергаваща реалността мисъл в съзнанието ми. Разочарование. С всяка следваща глътка въздух се разпадах на милиони малки прашки. Губех контрола над себе си. Не че някога съм имала такъв.

- Всичко наред ли е, Оливия? – попита ме Тод, но аз така и не успях да му отвърна веднага. Нищо не беше наред.

Студеният нощен бриз се забиваше силно в лицето ми и оставяше хладна диря след себе си. Приличах на същинска ледена висулка, а той не беше тук, за да ме стопли.

- Оливия... – настоя отново и пречупи успокояващата ме тишина като вейка. Мигом при прииде да го нахокам, но някак се сдържах.

- Да. Просто се унесох за миг – измрънках едва едва щом разбрах, че той не възнамеряваше да си тръгне скоро. – Къде е чичо?

HATE THAT 8 / 8Where stories live. Discover now