HATE THAT 8 / 8

Chapter 15 - Бърза и яростна\Not free

§§§

Всеки един от нас прави грешки. Проклети сме с орисията на вечното човешко невежество, което постоянно ни потиква към онези мръсни изкушения. Аз бях невежа като всеки друг. За съжаление, дори повече отколкото трябваше. Бях егоист. Мислех за хората в обкръжението си и се интересувах за тях, но дълбоко в себе си знаех, че го правех заради свои лични мотиви. Така се чувствах добре и може би това беше нещо нормално. Но в определен момент просто се пречупих пред могъществото на собствения си егоцентризъм и остана единствено непоклатимото ми твърдоглавие. Спрях да се интересувам за себе си започнах да издигам останалите на пиедестал. А това беше грешка. Намразих се твърде много и заедно с това започнах да мразя всички останали. Особено много него. Но предполагам, това отново беше нещо нормално. Всеки един от нас прави грешки все пак.

Сутринта се оказа слабо казано катастрофална.

Разшаваха се изпод меките завивки и когато отворих очи установих, че Осем не беше в леглото до мен и сега тялото ми отново се втрисаше от студ. Липсваше ми, но все пак се радвах, че не беше тук. Поредното противоречие. След себе си обаче, бе оставил помен от нещо, което ми бе напълно достатъчно, за да засити сетивата ми. Това беше онзи негов аромат, виреещ във въздуха наоколо. Този райски мирис.

Крайно голяма доза уплах обаче, ме споходи, когато открих, че вратата беше заключена. Негодникът ме беше затворил все едно бях някой престъпник. Пардон, в затвора беше по-добре! А после ми говореше за доверие.

Отново се тръшнах върху меката спалня, когато един меден шум ме накара рязко да подскоча и да ударя кутрето си в близкото шкафче. Накуцвайки леко, под съпровода на няколко свои ругатни, успях да се добера до джоба на суичъра си, от който извадих източника на шока, който ме обля за броени секунди. Слава богу, поне не ми беше взел телефона. Тупнах задника си отново на леглото и с треперещи пръсти плъзнах зелената слушалка, щом озадачено врязах погледа си в изписаното на дисплея име.

- Ч-ч-чичо?! – прошепнах отсреща, опитвайки се да повярвам, че името на номера не беше подвеждащо. Това сигурно беше поредната шега!

- Олив, сладкиш! – жизнерадостният му тон веднага нахлу в ушите ми. Мразех, когато ме наричаше 'сладкиш'. Чувствах се като петгодишно момиченце, очакващо да му купят близалка. Не че не исках де. – Добре ли си?