Fire and Ice {#1 Dark Web} / BG Book

▪ 5 глава - Кейла ▪

Може да се каже, че имах нормално детство на дете търпящо тормоз. Не говорих с майка си, нито с някого другиго. Търпях подигравки до степен, в която света просто ме изолира.

Не се оплаквам, беше ми по-добре сама. Не ме обиждаха, което беше добре. А и бях дете, не чувствах нужда от социализация. Обаче, с тази изолация пораснах по-бързо.

Докато другите деца разнасяха клюки или говореха за глупави игри, аз можех само да мисля. Нямах приятелка, която да ми каже, че Тами е изхвърлила химикалката на Дейв, защото я е оскубал. При мен нямаше такова нещо. Аз наблюдавах и наум се питах как е възможно да са толкова глупави. Да се бият и да спорят за такива дребни неща? Често си мислех, че съучениците ми няма да пораснат психически, или че ще се пребият някой ден. Не възнамерявах да им го кажа. Аз не им се бъркам в живота, както и те в моя.

Какво повече да иска човек?

Макар да не контактувах с децата смея да твърдя, че нямах страх от хората. Ако трябваше да споря - щях! Ако трябваше да се бия бих хванала най-близкото нещо и замерила човека без да мисля. Бях мислила достатъчно, за да разбера, че не е нужно да търпя. Бях готова психически да срещна цялата злоба. Е, бях... Колкото и силна да смятах, че съм, човека е крехко създание. Нараняват го думи, удари и загуба. Не бях говорила много с майка си с години, не знаех почти нищо за нея, както и за баща ми. Когато искаха нещо от мен мълчаливо изпълнявах. Нямаше смисъл да се тръшкам, че ми искат чаша вода, или че ми пречат на поредните размишления. Може би това беше грешката ми, може би това беше правилното.

Във всеки случай, разбирайки, че баща ми е бил убит от неизвестен човек, бе болезнено. Дори да не се знаеше дали е убит в първите шест месеца. Нямаше тяло или някаква следа от него. Тялото му беше открито в един фермерски двор в Русия. Собственикът забелязал поява на лешояди около земята, където е бил заровен баща ми. Когато тялото му пристигна в Мексико настоях да го видя. Тъй като тялото му се беше разложило прекалено много, беше неразпознаваем, но аз го разпознах по дрехите. Макар мръсни от калта навсякъде бих разпознала спортно-елегантния му стил. Не осъзнавах колко боли загубата му, докато не видях костите със засъхнала плът по тях. Макар да беше ужасен човек, макар да пребиваше майка ми, болеше.

Да, беше копеле, но ми беше и баща.

Не се разплаках пред полицаите, нито пред майка ми. Изчаках да си тръгнат и подсмърчах по път за вкъщи. Сама поисках да ме оставят да се прибера пеш. Майка нямаше проблем, често се уединявах или действах самостоятелно. Докато се прибера майка ми вече беше говорила с баба и дядо да се преместим у тях.