Преродените

Италия Италия

Коулдуел Блек си купи малка къща  в Италия, в едно крайбрежно градче, нищо особено, поне уроците по италиански от едно време сега щяха да са му от полза.
Малко след като се нанесе се обади на приятеля си Роко.
- Приятел ходи ли ти се на плаж.
- Я, кой се появи! Вярно ли е, че си си купил къща тук?
- Амалфи е прекрасно място за паркур по покривите, храната и плажовете... Грабвай една хавлия и да ходим да събираме тен.
След половин час момчетата карха към плажа и на една пешеходна едва не блъсна ха едно момиче.
- Ти луд ли си? Това го направи нарочно. -  извика Роко
- Turisti stupidi, che l'idiota ti ha dato un opuscolo/ Глупави туристи, кой идиот ти е дал книжка?! - извика момичето, после премина на отсрещната страна на улицата.
- Тук жените имат дух - каза Коул и се засмя после прати въздушна целувка на момичето, което го гледаше с присвити очи.
- Тази е пълно Куку. Смахната е. Не ти я препоръчвам.
- Че защо, не е грозна.
- Ама ти нищо ли не чу, странна е, куку е и определено не е за теб.
- От къде знаеш че не е за мен?
- Млъквай и карай, ако не искаш някой да слезе от колата си и да ни набие, за дето си спрял движението.
По късно същата вечер Коул реши да се разходи по покривите, а те бяха удобни за този вид разходки, но попадна в кофти квартал с банда. Сега местните момчета го бяха погнали. Преследването се местеше от покрив на покрив.
- Хайде бавняри, и баба ми е по бърза, а е на 90.- подразни ги Коул.
Само че изведнъж покривите свършиха, лесно можеше да се телепортира, но момчето си търсеше забавление. Забеляза, че долу свети и се спусна на балкончето, залюля тялото си и се метна в стаята. Лесно би отключили, ако вратата беше затворена, като използва способностите си, но беше отворено и се приземи върху някой... Запуши му устата и изшътка.
- Ще си махна ръката само не - ви- кай.
- О... Пак ти! - каза момичето
- Ти? - ококори се той
- Какво... - извика някой на покрива
- Insomma questo verme se n'è andato /
Къде изчезна този червей? - чуха се гласове от покрива.
- Не ме издавай, моля те.
- Няма, защото не харесвам тези.... - тя не довърши, стана от пода и затвори врата на терасата, след което дръпна пердетата.
От коридора се чу глас.
- Какво правиш бе? Ще събориш къщата. - това беше баща ѝ.
- Спънах се  и паднах- отговори тя на баща си, открехвайки вратата, баща ѝ каза още нещо но не се чу през за вече затворената врата.
- Сега какво?
- Сега, оставаш тук, защото ако си покажеш носа на вън, ще ти сритат задника.
- Сериозно?
И сякаш, за да потвърдят думите ѝ, от вън бандата получи нареждане да претърсят квартала. - Тия много се вземат на сериозно.
По покрива се чуха стъпки и после някой се преземи на балкона.
- Лаура, отваряй, знам, че си тук. - онзи започна да удря по стъклото.
- Ти. Влизай в раклата. - посочи ме сякаш съм юрган, но или това или и двамата щяхме да загазим.
Коул тъкмо се намъкна вътре и вратата на балкона се отвори, и в стаята влезе някакво момче, в същия момент вратата на стаята се отвори и баща ѝ влезе с пушка в ръце.
- Търсим беглец - каза момчето
- Търсиш си белята, тук няма никой. - каза възрастния мъж. Онзи се метна през балкона и свирна на останалите, после им каза нещо и те се махнаха, за сега.
Лаура Кианти се стоваря върху леглото безпомощно, но секунда по късно Коул надникна от раклата и тя под скочи като ужилена.
- Изкара ми ангелите!
- Сериозно ли, не знаех, че ангелите имат ангели. - за смях се готов да се измъкна от раклата, но детски глас по коридора и Лаура - вече знаех името ѝ - ме набутах обратно в раклата.
- Лаура, Лаура - това беше дете- какво правиш?
- Ще си лягам - каза тя, а после друг женски глас повика хлапето и после вратата се затвори.
-  Излизай - каза моят ангел и отвори капака.
- Слава на Боговете, мислех, че умра там вътре. - докато се измъкна, от улицата се чуха гласовете на преследвачите ми, изглежда обикаля ха наоколо.
- Трябва да тръгвам.
- Тези вдигнаха момчетата от квартала, излезеш ли си до там.
От къщата се чуха викове. Бащата на Лаура се караше с още някой.
- Вие италианците винаги ли сте толкова шумни?
- Поне една вечер искам спокойствие-проплака момичето.
После се отпусна на леглото и се зави през глава.
- Там ли ще стърчи като закачалка, цяла вечер? Отстъпвам ти другата половина на леглото.
- А.. Аз не очаквах... Благодаря, само да знаеш, че не бих си позволил... да.... Не бих злоупотребил с гостоприемството ти. - легнах с дрехите вурху завивка та - Така ми е добре, благодаря и лека нощ.
Мъжете в къщата доста дълго се караха, а Лаура се разплака, усещах как тялото ѝ се разтърсва от ридания близо до моето.
Поставих ръка на рамото ѝ  в опит да я утеша. Усетих как се напрегнат когато я докоснах.
- Хей спокойно. - след малко тя се извъртя към мен, беше спряла да плаче.
- Едва не ме прегази днес, сега ядоса кварталната банда... Кой си ти?
- Извинявай, така и не се представих. Коулдуел Блек, но всички ми казват Коул.
- Лаура Кианти. - каза тя кратичко.
- Може ли на ти, след толкова луди 5 минити. - попитах, а тя се засмя тихичко. Цяла вечер си говорехме. Не беше луда и странна, просто хора като нея се срещат рядко. Ох, как ми се иска да е моя. Какво като е простосмъртна, кръвта ни трябва да се смесва с такава инъче рискуваме, следващото поколение дае с психични отклонения или да е по агресивно и да не може да контролира способностите си. А това вече е проблем. Не, че е наложително в случая на семейството ми. Все пак пра бабите и някои от пра дядовците ни са били простосмъртни, но аз искам това момиче, трудно е за обяснение, но душата ми го знае. Няколко дни не смеех да вляза в квартала ѝ, но после ми хрумна идея, ставам чистач на обувки! Намъкнах се в стари дрехи на Роко и се паркирах зад една сергия точно срещу прозореца ѝ. Така щях да съм близо до нея, а онези нямаше да ме познаят дегизиран така.