Фантом

40 Глава

Варна
Афродита Аджерова

Както винаги, когато съм прекалено нервна пръстите ми заглаждат брачната халка, която никога не свалям. С годините това се е превърнало в досаден навик, който нямам волята да премахна, дава ми някаква утеха, че със Стефан сме заедно "в добро и в зло". Оглеждам всяко едно от децата си внимателно, но всъщност виждам малките им личица и доверчиви очички, когато аз и баща им представлявахме целите им светове. Годините отминаха и те отдавна имат своите животи, в които ние не сме най-важните. Както някога казваше майка ми: „Гледай мъжа си, майко, гледай го, те децата са до време, той е завинаги." И тогава знаех колко е права, защото в началото родителите ми не харесаха Стефан, а аз направих всичко възможно, за да се омъжа за него и ги пренебрегнах не веднъж и дваж, но си затварях очите.

Не мога да кажа, че не ѝ вярвах,  виждах как аз се отделих от семейството си и създадох собствено, но си мислех, че имам предостатъчно време. Бях млада и глупава. Истината е друга. Няма време, никога няма време. Докато ги учиш и им помагаш да откриват света наоколо, изведнъж очакваш да те дарят с внуци. Със Стефан отгледахме четири деца, а годините буквално минаха покрай нас и не ги усетихме. Сега, когато останахме сами и имаме възможността да се порадваме един на друг, има реална опасност той да ми бъде отнет, а това ме плаши до лудост. Колкото и да не го признава, виждам в очите му, че миналото е неизбежно.

Вечерята минава в тишина. Всички гледаме в чиниите си и никой не обелва и дума. Те знаят защо са тук, аз знам, Стефан знае и щом ставаме от масата и се изместваме в дневната аз виждам безмълвните въпроси, които напират в очите на всяко едно от децата ни. Стефан разклаща чашата си с бърбън, а аз си мисля, че толкова години не разбрах каква е разликата между бърбъна, скоча и уискито. Отпивам от виното си и забелязвам, че Ирида просто си играе със столчето на своята чаша. От известно време подозирам, че по-голямата ми дъщеря е бременна и се усмихвам всеки път, когато тази идея изскочи в главата ми. Надявам се да е така и с Александър да открият своето щастие. Ще ми се да вярвам, че всяко от децата ми ще има моя късмет и ще срещне истинската любов.

- Време е татко, - гласът на Ерос разцепва насъбралата се тишина и всички очи се насочват към Стефан, който прочиства гърлото си и отпива отново.

Виждам колко му е трудно и го разбирам много добре. Да каже истината според него, означава да предаде доверието на собствените си деца. Според мен не е точно така, но го подкрепям безпрекословно във всяко негово решение. Ние сме хора и като такива е съвсем нормално да допускаме грешки, дори и толкова сериозни. Вярно е, че самата аз трудно намерих сили да простя тази грешка, но го направих и живях с нея цели двадесет и седем години. Щом аз мога, ще могат и те.