Фантом

58 Глава

Варна
Павел Велчев

Чувствам болката.

Отначало ми е някак далечна и размита, но скоро започва да се усилва и това е моята индикация, че съм жив. Трябват ми няколко секунди или може би минути, за да свикна с усещането, което не е особено приятно, но няма да се оплаквам, щом продължавам да дишам.

Ръка.

Това е следващото, което осъзнавам. Някой държи ръката ми и много леко я масажира. Допира челото си в моето. Никта е. Знам го, мирише на слънце и лято. Тя се премества и вече не я усещам, нищо друго освен ръката ѝ, докато устните ѝ почти не опират ухото ми.

- Вече е време да отвориш тези очи. Мислех, че не мога да се ядосам, но всъщност съм бясна, че вземаш решения, без да поискаш и моето мнение. Моля те, отвори си очите, защото чакам да ти се развикам! – Шепне, но ясно различавам емоциите ѝ.

- Нали няма да ме удариш? – Питам с дрезгав глас.

Бавно отварям очи и мамка му, проклет да съм, но мисля, че мога да понеса, да стрелят по мен всяка седмица, ако първото, което ще видя е нейното лице. Очите ѝ са зачервени, а сълзите започват да капят от тях. За мен ли плаче?! Облечена е с дрехите, с които я видях последно.

- Събуди се! – Усмихва се въпреки сълзите. - Ти се събуди!

- Хм... Да. Съмняваше ли се? – Правя опит за шега, като го подплатявам с усмивка или поне някакво подобие на такава. – Няма да се отървеш от мен толкова лесно.

- Не аз, ти си този, който няма да се отърве. – Клати глава. – Ще кажа на останалите, че си буден.

Не знам кои са останалите, но когато понечва да ме пусне стисвам ръката ѝ, за да не го прави. Не съм готов да се сблъскам с реалността, все още не. Не съм готов и да я пусна, след като тя е единственото, което искам в скапания си живот. Така, че другите могат да го духат... и да чакат.

- Почакай, остани с мен още малко. Само двамата. – Зверчето се усмихва и прехапва устни, но кима и веднага сяда на стола до леглото ми.

Има нещо неприятно на пръста ми. Вдигам ръка, за да проверя какво е и виждам, че е щипка за сатурация. Следващото, което ми прави впечатление е, че китката ми не е окичена с белезници, които да ме държат прикован за леглото. Повдигам и другата си ръка, за проверка, но и там сребърният накит липсва.