Фантом

45 Глава

Варна
Алиса Асенова

Идва ми да си изгриза ноктите - отвратителният ми детски навик, който премахнах с прекалено много труд, за да започна отново, но истината е, че умивам от притеснение и тревога. Не трябваше да се съгласявам Ерос да тръгва с Павел и в същото време нямаше как да го направя вместо него. Някой трябваше да остане тук и да наглежда Никта и Дана. Нямаше нужда Павел да ми го казва, защото много ясно прочетох на лицето му тази молба и реших да я удовлетворя, не заради него, а заради себе си.

От една страна е много по-добре, че Ерос не е тук, защото ако Виктор се появи няма да може да му навреди по никакъв начин, а аз знам, че той ще се цели именно в него. От друга страна в София има много други опасности, които също не са за подценяване, макар да не носят името Виктор Илиев. Дяволите да ме вземат, косите ми се изправят всеки път, когато само си помисля за това име и човекът, който го носи. Буквално изпитвам ужас, че в крайна сметка, в даден момент ще се срещна с него, а дори не искам да си го представям. Изплашена съм като малко дете, очакващо Торбалан, заедно с цяла банда таласъми да влетят в стаята му всеки момент.

Измамното спокойствие, което подържахме няколко месеца е пометено и срутено, но е така, когато строиш живота си във въздуха. Не знам как изобщо тази история би могла да приключи, защото съм всичко друго, но не и мечтател. Аз съм реалист и като такъв съм наясно, че справедливостта съществува само по приказките. Тук всичко опира до борбата за власт и на никого не му дреме за останалия свят.

Поглеждам към тъмно сивите облаци прииждащи от морската шир и не знам да се радвам ли, че ще завали. Въздъхвам тежко, а краката ми сами се свиват по плътно до тялото. Брадичката ми се опира на коленете и по дяволите, отчаянието от безизходицата, я която съм попаднала започва да ме завладява. Ниско в корема ми се образува топка от нерви, а стомахът ми се бунтува толкова силно, че заплашва да върне сутрешното ми кафе. Повтарям си, че ако Виктор искаше вече щеше да е приключил с мен, но тази мисъл сякаш раздира и без това прекалено изтънената ми нервна система.

Ставам от пясъка и оглеждам все още пустият плаж. Прекалено рано е, а и може би днес това място ще остане самотно. Слагам слушалките на ушите си и пускам музиката си, но след смяната на няколко песни решавам, че това всъщност не, е което искам. В момента не ми е до никаква музика, тя ме кара да се чувствам още по-нервна. Прибирам слушалките и хуквам напред. Обикновено с тичането се разтоварвам от грижите си, а главата ми се изпразва достатъчно, че да почувствам физическо олекотяване, но не и сега. И колкото повече обсъждаме всичко, толкова по-неуверена, изплашена и притисната се чувствам.