Фантом

52 Глава

Варна
Дана Пачаманова

Вали.

Дъждът се лее цял ден без да е спрял и за минута. Облаците покриват небето толкова плътно, че не пропускат и намек за слънчева светлина. Вятърът е свиреп, почти както през зимата, с тази разлика, че не е толкова студен. Площада е почти пуст тук там някой се бори с чадъра си или се опитва да избегне локвите, а заведението на Ерос не е отваряло от два дни.

Точно от толкова холът му прилича повече на военен щаб, отколкото на място, където някой живее. Никой от нас не се е прибирал за повече от душ и преобличане, никой не мисли за работа, дори спим в апартамента на Ерос, ако изобщо може да се нарече сън.

Отчаянието вече се носи във въздуха и оставя гадният си привкус в устата на всички ни. Ерос е като звяр в клетка. Обикаля от стая в стая, заяжда се с всеки когото може, избухва от незначителни неща, като например това, че някой пие кафе или, че Ереб пуши в кухнята. Не забелязва единствено Павел, но всички знаем, че именно Павел е този, който ще измъкне Алиса, когато времето настъпи.

Разпечатките от телефона на Алиса ни отведоха до Владиславово, но обхвата на клетката установила връзка за последно с телефона ѝ е около половината квартал. Невъзможно е да разберем повече, макар Александър да разговаря с приятеля си в полицията почти постоянно. Ереб също не може да си намери място, Никта, Афродита, Стефан, дори Ирида са толкова притеснени, че също почти не сядат. Единственият, който ми изглежда прекалено спокоен е Павел. Той почти не разговаря с нас, но съм сигурна, че никой не пропуска погледите, които си разменя с Ерос, Стефан и Никта. Сякаш са в заговор.

Варна
Михаил Витанов

Толкова е сериозно, че на моменти ми се струва смешно. Сякаш целият град е застинал и чака хода на Илиев. Само дъждът не спира. Михаела проверява за пореден път телефонът си, а после подновява разходката си из кабинета на шефа на първо районно във Варна. На моменти се чудя как така не е изкопала канал по маршрута си. Обикаля вече толкова много часове, че спрях да ги броя. Тя знае, че Проданов е в града заедно с екипа от спецчастите, който е организирал за Павел. Пусна всичките си възможни връзки, дори тези на баща си, за да се добере до СРС-та с помощта на които следи телефоните на Ерос, Павел и Стефан Аджеров. Така ще изненада Проданов и ще се появи там където трябва. Надявам се да успее, защото иначе жертвеното агне ще е Велчев.

Варна
Алиса Асенова

Мразя тази къща. Мразя да се чувствам толкова безпомощна и притисната, мразя да се страхувам. За съжаление тези три чувства се засилват все повече с всеки изминал час. Най-лошото е, че не ме е страх само от това, какво ще стане с мен, а и какво ще стане с Ерос. Господи, вече го познавам достатъчно, за да знам, че няма да остави нещата така. Проклинам се, че и аз не искам да го прави. Надявам се наистина да се разберат с Павел, защото той е единственият, който може да му помогне. Обръщам се към прозореца точно на време, за да видя как Виктор влиза в малкият двор.

Ерол върви след него, в едната си ръка държи чадър от който няма особена полза, а в другата носи дълъг найлон завършващ със закачалка. Обръщам се към вратата точно когато Виктор я отваря, а тя проскърцва по вече прекалено познатият ми начин. Тръпки ме побиват от този звук.

- Скъпа, чакаш ли ме? – От тона който използва разбирам, че е доволен и устата му се разтяга в някакво подобие на усмивка, но изглежда по-скоро зловещо.

Скръствам ръце пред гърдите си и извръщам глава. Не мога дори да го гледам и предпочитам да съм мъртва, отколкото да стоя с него, но нямам никаква представа дали Ерос и Павел са се върнали от София. Трябва да им спечеля колкото се може повече време, убедена съм, че Павел няма да остави папката в ръцете на Илиев. После да става каквото ще.

- Нося ти подарък, - продължава по същият противен начин. – Няма ли да го погледнеш?

- Не, благодаря! – Обръщам се и правя крачка към прозореца, а той ме хваща над лакътя грубо и ме завърта към себе си.

- Излез! – Казва на Ерол, който изглежда така, сякаш едва сдържа усмивката си. – Не си позволявай да се държиш така с мен! До сега бях добър, но те уверявам, че търпението ми започва да се изчерпва.

Пръстите му са се впили в кожата ми толкова силно, че когато ме пуска оставят отпечатъците си. Инстинктивно правя крачка назад, а той отново се усмихва, като някакъв психопат.

- Облечи се, имаме среща с много важни хора. – Усещам как веждите ми се събират.

- Какви хора? – Поглеждам към найлоновия плик окачен на вратата.

- Ще разбереш много скоро, скъпа!

Варна
Петър Проданов

Съобщението, което чакам от дни най-после пристига.

„Острова, корабостроителница Одесос, старите докове номер 36. Срещата е в 16 часа."

Натискам страничното копче на телефона, за да изгасне екранът и се усмихвам. Това е краят, който толкова много очаквам. Павел Велчев и Виктор Илиев на едно място, а след това в ръцете ми. Изправям се и поглеждам един от командосите, който е най-близо до мен.

- Време е!