Фантом

57 Глава

Варна
Никта Аджерова

Когато телефонът ми звънна и видях, че е Ерос, вече знаех, че нещо не е наред, а когато чух гласът му, кръвта ми се вледени. Имах усещането, че са минали часове откакто тръгна след Павел, а щом погледнах часа, видях, че всъщност са едва шестдесет минути. После брат ми каза, че Павел е бил прострелян, че е в безсъзнание, но нямаше повече сведения, а аз просто мълчах и гледах по-големият ни брат право в очите, без да го виждам. Телефонът се изплъзна от пръстите ми в мига, в който чух в коя болница са го откарали. Не помня дали казах на някого, не помня и как стигнах до болницата, дали някой ме закара или аз карах... Не знам.

Единственото, което помня са мислите и страховете, които ме заливат, дават и отнемат въздуха, карайки дробовете ми да горят. Дори не можех да се ядосам или поне по някакъв начин да прикрия страха, който ме скова. Вече нищо нямаше да има значение, ако Павел умре.

Сега се въртя из чакалнята, а стените ме притискат и помещението сякаш отеснява все повече и повече. Главата ми е изпълнена с какви ли не мисли. Заканвам се, че ако посмее да умре ще го последвам, дори тогава или пък си спомням онзи вечер след вечерята в нашите, когато заспахме прегърнати. Спомням си и единствената вечер, когато бях с него и веднага започвам да съжалявам, че Виктор Илиев ми е отнел останалото, което предстои, отнел ми е живота, мечтите, стремежите... всичко!

Вратите към операционната се отварят отново, а аз веднага правя две нетърпеливи крачки напред, но докторът, който минава през тях дори не поглежда към мен. Минава и заминава, вратите отново се затварят, очите ми също. Толкова съм се стегнала и толкова много ме боли, че не мога дори да заплача, защото имам чувството, че тогава ще се разпадна. Топла длан спира на гърба ми и ме кара да се обърна. Той стои тук, когато дойдехме го заварих на пейките. Дълго време седя с наведена глава, а кръвта на Павел все още беше по ръцете му и аз не можех да откъсна очи от нея. Накрая Ерос му каза нещо, той стана и когато се върна забелязах, че се беше измил. В същото време обаче брат ми и Алиса също стояха с окървавените си дрехи.

Очите му на този непознат са пълни със съжаление и той свежда глава отново. За нещастие е достатъчно по-висок от мен и макар с наведена глава, аз все още виждам идеално чувствата изписани по лицето му.

- Той е кораво копеле. – Казва повече на обувките си, отколкото на мен. Ръцете ми обвиват тялото и се мъчат да го накарат да спре да трепери.