Фантом

46 Глава

София
Павел Велчев

Вечерта се спуска, светлините на града засияват все по-силно, а аз ги наблюдавам през прозореца на прекалено големият, широк, луксозен и скъп мезонет на последния етаж, на най-високата сграда в "Драгалевци". Мислех и все още мисля, че е грешка да се намираме тук, но вече няма особено значение, защото само след по-малко от час имам среща с Проданов, за която знаем само аз и той. Разбира се, напълно възможно е той да се отметне от думата си и да ми заложи капан, за да ме задържи. Това е разбира се, е възможност, над която не ми се мисли и риск, който съм длъжен да поема. Сега, когато знам какво съдържа онази папка и при наличието на чувствата ми към Никта последното, което ще направя е да я използвам в своя защита. Тези документи няма да видят бял свят и няма да стигнат нито до съда, нито до Виктор Илиев, просто не мога да го причиня на зверчето. Няма да рискувам някой, който не трябва, да разбере за тях, защото това ще е смъртна присъда. Стефан Аджеров ще бъде задържан и съден - децата му съсипани. Сделката с Проданов е проста - задържа Илиев, а аз се предавам доброволно и мамка му, ще понеса всичко, дори ще се призная за виновен, ако това поиска от мен. Само да знам, че тя ще е добре и повече никаква опасност няма да я грози.

- Пак пушиш в шибаната стая! - Ерос влиза в кухнята, но не светва лампата. Дърпам от цигарата и си позволявам да затворя очи. Ще ми се поне да я видя, преди да се предам и наистина се надявам да имам тази възможност.

- А ти пак мрънкаш. - Отвръщам с досада. - Като някоя отчаяна съпруга си.

Чувам, че отваря някой от шкафовете, после още един, поставя чаша на плота и развърта капачката на бутилка. Дръпвам отново от цигарата, филтърът омеква между пръстите ми, което е знак, че е време да я изгася.

- Не разбирам удоволствието от тази гадост и не те съдя, но можеше да излезеш на терасата. - Казва, когато застава до мен. Обръщам се, за да го погледна, а той чуква чашата си в гърлото на бутилката, в ръката ми. - Наздраве!

- Наздраве! - Отговарям твърде равно.

За мен никога не е било проблем да прикривам чувствата и мислите си. Многобройните роли, които съм играл са ме научили да използвам умело маска, под която да прикривам всичко случващо се в мен. Именно с това обикновено стряскам хората, но в момента ми е трудно. Зверчето е проникнало толкова дълбоко в съзнанието ми и толкова убедително е завладяла всяка моя клетка, всеки шибан неврон, че ми е трудно да се съсредоточа дори в правилното обуване на гащите си.