Фантом

43 Глава

Варна
Никта Аджерова

Слънцето не беше изгряло, когато Павел ме събуди с целувка, а ръцете му нежно милваха голото ми тяло, което буквално настръхваше от топлия допир. Искаше ми се да продължава, да не спира никога, да не ставаме от леглото и да не излизаме навън, но нямаше начин. Той се откъсна от мен и като че ли взе и някаква половина, за която дори не подозирах, че съществува, но беше прекалено важна. Возехме се в таксито на път за апартаментът на брат ми притиснати един в друг, главата ми облегната на рамото му, а носът ми опрян във врата му попиващ миризмата му, сякаш изобщо е възможно да го забравя някога. Все още бях под въздействието на твърде кратката ни нощ и не мислех за проблемите. Всъщност мислех си как само преди няколко седмици копнеех да усетя това, което усещах в този момент. Мислех си колко значима, важна и нужна ме кара да се чувствам и колко голяма необходимост имам от присъствието му близо до мен. Вече не се чудех кой път трябва да избера – знаех. Ако ми се наложеше да правя избор, то той щеше да е Павел, без никакво колебание. Всичко, което ме накара да изпитвам, откакто се появи в града, не ми се беше случвало никога с никого и знаем, че няма и да ми се случи, защото аз съм напълно и безвъзвратно влюбена в Павел Велчев – Фантома, агентът на държавна сигурност, мъжът който знае как се използва оръжие, онзи на когото всичко е било отнето.

Когато пристигнахме заварихме Ерос и Алиса пред бара. Брат ми потропваше нервно по масите отвън, а Алиса беше обвила тялото си с ръце, сякаш навън е поне два градуса под нулата. Очите ѝ шареха тревожно между Ерос и Павел и прехвърли тази тревога и на мен. Преди да отпътуват Павел ме целуна, по начин, който не ми хареса. Сякаш се сбогуваше за всеки случай и това не ми дава мира от тогава.

Няколко часа по-късно следя нервно часовника и проверявам телефона си за съобщения толкова често, че батерията е на половина. Слизам в бара, за да изпия още едно кафе, докато чакам Алиса, Дана и сестра ми да се появят. Двете с Алиса бяхме толкова притеснени, че решихме да им се обадим. Когато разбрахме, че Ереб и Александър са на работа решихме да ги викнем тук. Алиса отиде да вземе Дана, а аз останах да чакам.

Приближавам се към бара, а Димо се прави, че не ме вижда. Лицето му изглежда малко по-добре, но все още носи всички цветове на дъгата върху него. Чувствам се неудобно в компанията му, особено след като знам, че заслугата за състоянието му е изцяло моя. Настанявам се на един от високите столове, кръстосвам крака и поставям телефона си върху плота, а той най-после се обръща към мен.