Фантом

53 Глава

Варна
Ерос Аджеров

- Вземи ме! – Настоявам за около стои петдесет и седми път. А Павел поклаща глава.

- Илиев ме иска там сам. – Усмихвам му се злобно, но той остава невъзмутим.

- Знаеш, че става дума за Алиса, мамка му! – Едва се сдържам да не започна да крещя.

- А ти знаеш, че няма да я оставя в неговите ръце. – Продължава да ми опонира.

- Ерос, той е прав. – Брат ми застава до мен, а ръката му кацва на рамото ми, сякаш би могъл да ме задържи, ако се наложи. Е, ще се наложи, защото няма да стоя тук криейки се, като някаква женичка.

- Ти не се меси! – Почти се издавам, че няма представа какъв е планът на Павел, но успявам да млъкна на време.

Не искам да причинявам болка на Никта от сега. Тя ще страда достатъчно, когато Проданов закопчае Павел, а някак съм сигурен, че и той ще е там с хората си, но дори да не казвам нищо, пак няма да го оставя да тръгне сам. Всъщност, няма да отида с него единствено, ако съм мъртъв, така че нека ме гръмне още сега. Стискам зъби, кимам и се обръщам, за да отида в стаята си. Срещата е четири следобед, имам достатъчно време, за да се подготвя.

Затварям вратата на спалнята си и отивам до гардероба, където държа пистолетът си. Вземам дървената кутия в ръце и прокарвам палци по дърворезбата отгоре, мислейки си, че това ще е може би най-напрегнатият момент в живота ми. Никога не съм бил добър в преследването или промъкването, но сега ще дам най-доброто от себе си. Отварям капака на кутията, а студеният сив метал проблясва леко, очаквайки ме. На вратата се почуква леко и бързам да го прибера, преди някой да го види.

- Да? – Отговарям и измъквам една закачалка с чиста черна риза, която смятам да облека.

- Какво правиш? – Очите на сестра ми се присвиват докато гледа ризата с подозрение.

- Нищо. – Окачвам закачалката на вратичката.

- Ще ми кажеш ли какво става? – Ръката ѝ се плъзга към врата и спира на белега.

- Какво да става? Не разбра ли, Илиев се обади на Павел. – Кима леко и отмества очи някъде по тъмния килим на пода.

- Да, разбрах, но те питах нещо друго.

- Не разбирам? – Вдигам вежди, а тя пристъпва нервно и мести тежестта си от крак на крак.