Глава 27

402 33 12
                                    

-  Не биваше  да става така. - съумя да каже невежото момче с черни къргове под очите и разбъркана коса, така, сякаш не се бе къпал от дни наред. Господаря му се отвращаваше от гледката. Човека, когото години наред бе отредил за задачата се предаваше съвсем повален от собствените си чувства. Господи, какво нещо бяха чувствата. Само ако имаха като неговото детство. Само ако имаха неговите младежки и тийнеиджърски години, които той бе пропилял по сиропиталищата. - А-аз..обещавам, ще оправя нещата. Просто..

- Глупак. - изцъка, карайки го да млъкне. - Какво се случи тогава? Заслужаваше ли си положението ти сега, ха? Имаше една единствена задача. Едно единствено нещо, което да свършиш. 

- Дай ми няколко дни. - заомолява го съсипания събеседник, мравка, в очите и краката на великия Геров. 

- Няколко дни? - подсмихна се смразяващо. По гръбнака на русолявия се разнесоха тръпки. Това бе стигнало прекалено далеч. Всичко бе толкова различно от началото. Сега той знаеше на какво бе способен и на какво не. И знаеше отлично като какъв глупак се очертаваше. - Абсолютно съм способен да поставя край на всичко това още сега. Нито ти, нито важния Тервел, бихте мо..-

- Не. - едва не извика горчиво клетъкника. - Не, моля те. 

Загледан към скитащия, ненаспалия и съсипан човечец стоварил се на колене пред него, той отново си помисли колко невероятно глупави могат да са съществата. Водени за нослето от полъха на красивата, преняваща любов. 

- Мисля, че не само Тервел вече има своето слабо място. - помаха на вдамата едри мъже от двете страни на вратата му и те по поръчка хванаха клетъкника под мишници, изправайки го на крака. - Глупак. - изцъка с език и доближи уискито до устните си.

Елена 

Вплела пръсти в косите си, леко подръпвах корените, докато седях на дивана и потропвах с крак заради неспиращата паника още от вечерта. В къщата бе толкова тихо, че имах чувството, че звука от туптенето на сърцето ми звучеше като барабан и всеки момент пред вртата ми щяха да влетят полицаи с предупрежение да намаля музиката. Какафония бе едниствената дума, която ставаше в главата ми. Катя бе при Софи. Оправданието, че днес ще имам часове на работата до малко по-късно и след това ще съм толкова уморена, че ще заспя на работното място, като от нищо проработиха при Софи. Не можех да ѝ кажа за камерката, която открих скрита в стената зад секцията. Калоян я и поставил там. Калоян ли е бил? Защо му е да го прави? Защо му е да поставя камера? За да ни следи? Дали просто си е мислел по някое време преди години, че съм му изневерявала и просто да е искал да ми размаха доказателства пред лицето? Или пък просто я и поставил там за сигурност при кражба или влизане с взлом? Не можех да мисля, имах чувството, че главата ми вече пушеше като комин от дим. Звънях на Калоян десетина, ако не и стотина пъти и останах вкъщи, защото го чаках. От параноя бях сложила черна лепенка върху камерката и щателно претърсих почти целия апартамент, но дали заради паниката, не попаднах на нито една наблюдателна сигурност отново. Трябваше да има още. Аз усещах, че има още. Дали Калоян бе станал достатъчно обсебващ, че да иска да следи всяко мое движение? Не, той не би го направил. Или пък би? Вече какво не можех да очаквам? 

Отровно бъдеще Where stories live. Discover now