Глава 28

406 42 10
                                    

Елена

Гърмеж се разнесе из глухотата след счупените прозорци а това изплаши и последните ангели от мен, като за пръв път от месеци насам се молех на Бог за помощ. Не исках да умирам, не и сега. Този път имах за какво да живея.
Калоян трескаво мина с палец покрай челото ми, и достигайки до място, което, когато го напипа ми създаде такава болка, че щях да рухна от припадък, лицето му придаде толкова уплашен вид, какъвто никога досега не бях виждала. От очите му се стече сълза, която можех да попия с устните си, толкова близо бях до него. Не пускаше тялото ми и за секунда, бе свил телата ни в права ембриална поза. Държеше ме здраво и галеше нежно челото ми, зяпайки явно раната, която се бе отворила и капеше върху окото ми. Когато опита да подръпне очевидно забилото се парченце, едва не зададох писък, но само стиснах зъби и си позволих да пролея малко мъката, докато той ме гледаше толкова дълбоко и искрено, както никога досега. Можех да видя всички емоции, които се опитваха да вземат превес в него. Обичаше ме, защото бях това, което съм. Мразеше ме, защото му изневерих и развалих доверието му. Радваше се, че след толкова време пак бях в прегръдките му, макар и в такава ситуация. Беше уплашен, защото момента бе на живот и смърт. Той знаеше какво става, много добре знаеше. Може би точно затова ми повтаряше как трябва да напусна апартамента, а аз, като най-упоритата глупачка продължавах да дърдоря и хвърлям думи. Той просто е искал да ме защити, защото е знаел, че някой идва за него. Или за мен. Вече наистина не знаех какво и кого е виновен. Просто бях тук, съществувах, между меките му ръце и треперещи движения, докато постави ръка върху бузата ли. Наслаждаваше ли ми се? Защо толкова упорито ме гледаше. Запомняше ли всяка част от лицето ми?
Господи, този поглед. Този поглед, до болка познат поглед, бях го виждала и преди. По този начин Тервел ми каза сбогом. Докато милваше лицето ми и чистеше мръсотията и раната на лицето ми. Докато ми повтаряше, че ме обича и че аз трябва да живея без него.

И така, скрити зад дивана, докато зад и над нас летяха патрони, сякаш забравили, че се намираме в това положение, осъзнахме, че наистина се обичаме. Аз осъзнах, че наистина го обичах. Може би колкото Тервел. Може би малко по-малко от него. Но го обичах. Защото той бе готов да даде и последното за мен и думите бяха изписани върху решителното му изражение.

- Елена..

- Знам, Коки. Извинявай за това. Постъпих глупаво и наистина извинявай. Знам, че не е момента, но ако не сега, кога? Бях глупава, че се върнах към грешките от миналото си, че позволих на чувствата пак да ме подмамят и едва ли не, удавят. Трябваше да те обичам повече, от това което правех през годините. Обещавам ти, че..

Отровно бъдеще Where stories live. Discover now